Вкарах колата в училищния паркинг. Беше претъпкан. На главния вход имаше опашка от чакащи да влязат. Не бях виждал толкова много хора на едно място от премиерата на „Богове и генерали“, най-дългият и най-скучен филм за Гражданската война, правен някога. Половината ми роднини го гледаха безплатно, защото бяха заели на продукцията семейните си униформи.
Линк се смъкна надолу на задната седалка.
— Ще се измъкна оттук. Ще се видим вътре. — Отвори вратата и се примъкна към другите коли. — Късмет.
Ръцете на Лена трепереха в скута й. Побърквах се, като я гледах така нервна.
— Не е нужно да ходиш там. Можем да си тръгнем, ще те закарам обратно вкъщи.
— Не. Ще вляза.
— Защо се подлагаш на това? Сама каза, всичко е само за шоу.
— Не искам да си мислят, че ме е страх от тях. Напуснах последното си училище, но този път няма да избягам. — Пое си дълбоко дъх.
— Това не е бягство.
— За мен е.
— Чичо ти ще дойде ли?
— Не може.
— Защо, по дяволите, да не може? — Макар да стоях до нея, тя беше съвсем сама в тази битка.
— Прекалено рано е. А и не му казах.
— Прекалено рано? Какво става тук? Да не е заключен в криптата си или нещо подобно?
— По-вероятно е нещо подобно.
Не си струваше да говорим за това. Започна да вали. Погледнах я въпросително.
Повярвай ми, старая се. Ако не се въздържах, щеше да бъде торнадо.
Хората ни зяпаха, дори сочеха към нас, не че това ме изненадваше. Дотук бяхме с добрите маниери. Озърнах се, очаквайки да видя Бу Радли до вратата, но този път май не беше наблизо.
Влязохме в салона от страничния вход — идея на Линк, която се оказа добра. Защото, когато успяхме да стигнем до самата зала, осъзнах, че хората отвън не чакаха да влязат вътре, а просто стояха с надеждата да чуят какво става.
Мястото приличаше на жалък декор за някоя филмова съдебна драма. В предната част на помещението имаше голяма пластмасова сгъваема маса, зад която, наредени един до друг, седяха няколко учители. Естествено, мистър Лий също беше там, с яркочервената си папийонка и с многото предразсъдъци, директор Харпър и неколцина други, които явно бяха членове на училищното настоятелство. Всички изглеждаха стари и отегчени, сякаш биха предпочели да си стоят вкъщи и да гледат ТВ шопинг или някоя религиозна програма.
Седалките в салона бяха заети от най-видните граждани на Гатлин. Мисис Линкълн и фанатичните й дружки от ДАР заемаха първите три реда, а „Сестрите на Конфедерацията“, Първият методистки хор и Историческото общество се бяха настанили на съседните. Точно зад тях беше младата смяна — „Ангелите пазители на Джаксън“, известни още и като „момичетата, които искаха да бъдат като Емили и Савана“, и „момчетата, които искаха да влязат в техните гащички“, накичени с новичките си „ангелски“ униформи. Тениските имаха щампа на ангел с широко разперени бели криле, който подозрително приличаше на Емили Ашър. Колкото и да беше нелепо, ангелът беше облечен с тениска на — познайте какво? — отбора на мажоретките на гимназия „Джаксън“. Отзад на тениските имаше просто чифт ангелски крила, нарисувани така, сякаш излизаха право от гърба на човека, и надпис: „Ще те наблюдаваме“.
Емили седеше до мисис Ашър, гипсираният й крак беше изтегнат на един оранжев стол. Мисис Линкълн присви очи, щом ни видя, а мисис Ашър прегърна закрилнически дъщеря си през раменете, сякаш някой от нас щеше да се втурне към тях и да ги пребие със сопа. Видях как Емили извади телефона си от малката сребриста чантичка и започна да пише есемеси. Пръстите й направо летяха. Тази вечер физкултурният ни салон беше епицентърът на клюки, които щяха да стигнат за цял щат.
Ама седеше няколко реда по-назад, играейки си нервно с амулета на врата си. Надявах се, че заклинанията й щяха да изкарат наяве дяволските рога на мисис Линкълн, които тя така дълго беше крила. Разбира се, баща ми не беше тук, но Сестрите бяха през една пътека от Ама заедно с Телма. Нещата явно бяха по-лоши, отколкото си мислех. Сестрите не бяха излизали толкова късно от вкъщи от 1980-а, когато леля Грейс яла прекалено много люто и решила, че е получила инфаркт. Леля Мърси ме забеляза и ми помаха с кърпичката си.
Придружих Лена до мястото пред масата, очевидно запазено за нея. Столът беше точно в центъра, пред очите на всички. Като за екзекуция.
Всичко ще бъде наред.
Обещаваш ли?