Емили гледаше към нас.
— По-добре тръгвай, преди Емили да те е наклеветила на майка ти. Тогава няма да можеш да отидеш на никакъв църковен лагер, истински или въображаем.
— Не ме е страх от нея. — Но не беше вярно. Не искаше да бъде закотвен вкъщи с майка си през цялата зимна ваканция. Както не искаше и да бъде изолиран от момчетата от отбора и от другите в училище, макар да бе прекалено глупав или прекалено верен, за да го осъзнава напълно.
В понеделник помогнах на Ама да донесем кутиите с коледната украса от тавана. Очите ми се насълзиха от праха; така поне си казвах. Намерих малкия град, който майка ми слагаше всяка година под коледната елха върху парче памучен плат, който се преструвахме, че е сняг. Къщичките са били на нейната баба. Мама ги обичаше много, въпреки че бяха направени от тънък картон и лепило и през повечето време падаха една върху друга. „Старите неща са по-хубави от новите, Итън, защото носят истории в себе си.“ Държеше една малка кола и каза: „Спомням си как прапрабаба ми си играеше със същата тази кола и подреждаше същото градче под елхата, както правим сега двамата с теб“.
Не бях виждал „града“ от… от кога? Откакто не бях виждал и мама. Струваше ми се по-малък от преди, картонените къщи бяха по-изтъркани и овехтели. Не можах да намеря фигурките на хората и дори на животните в нито една от кутиите. Градът изглеждаше пуст и това ме натъжи. Като че ли без нея магията беше изчезнала. Опитах се да се свържа с Лена.
Всичко липсва. Кутиите са тук, но нищо не е като преди. Няма я. Това дори вече не е град. И тя никога няма да се запознае с теб.
Нямаше отговор. Лена беше изчезнала или ме отбягваше. Не знаех кое е по-лошо. Наистина бях сам, но по-лошо от това да бъдеш сам беше всички останали да виждат колко си самотен. Затова отидох на единственото място, където нямаше шанс да срещна някого. Библиотеката на Гатлин.
— Лельо Мариан?
В библиотеката беше студено и пусто, както обикновено. След начина, по който беше протекло събранието на Дисциплинарния комитет, предполагах, че Мариан едва ли ще има някакви посетители.
— Тук отзад съм. — Седеше на пода върху палтото си, затрупана с купчина отворени книги, пръснати така, сякаш бяха паднали от лавиците наоколо. Държеше книга в ръка и четеше на глас, изпаднала в обичайния си книжен транс.
Затвори книгата.
— Робърт Херик. Коледна песен, която пеели за краля в двореца „Уайтхол“. — Звучеше разсеяно, като че ли беше някъде далече оттук, както Лена напоследък и както се чувствах и аз сега.
— Съжалявам, не ми е познат. — Беше толкова студено, че виждах дъха й, когато говореше.
— Не ти ли напомня на някого? Търпи, а после разцъфтява. Носи слънце, но и буря страшна.
— За Лена ли говориш? Обзалагам се, че мисис Линкълн ще има коментар за това богохулство. — Седнах до Мариан, разпръсвайки книгите по пътеката.
— Мисис Линкълн. Какво тъжно създание. — Мариан поклати глава и извади друга книга. — Дикенс смята, че Коледа е време, в което хората „трябва да отворят затворените си сърца и да помислят за победните и по-слаби от тях като за спътници, с които заедно ще извървят един и същи път към гроба, а не като за друга раса същества“.
— Климатикът да не е повреден? Искаш ли да повикам електротехника?
— Не съм го включила. Сигурно съм се разсеяла. — Метна книгата обратно на купчината. — Жалко, че Дикенс никога не се е отбивал в Гатлин. Щяхме да имаме какво да споделим с него за затворените сърца.
Взех една книга. Ричард Уилбър. Отворих я и помирисах страниците. Вгледах се в думите.
— „Какво е обратното на две? Без мене ти и аз без теб“. — Странно, точно така се чувствах. Затворих книгата и погледнах към Мариан. — Благодаря ти, че дойде на събранието, лельо Мариан. Надявам се, че няма да имаш проблеми заради това. Все си мисля, че аз съм виновен за всичко.
— Не си.
— Да, но така се чувствам.
— Защо, да не би да си измислил цялото човешко невежество? Ти ли си научил мисис Линкълн да мрази и мистър Холингсуорт да се страхува и да няма достойнство?