Готварската книга на Младежката лига на окръг Гатлин, „Пържено пиле и други необичайни рецепти“. Отворих я напосоки. „Пържените домати с масло на Бети Бъртън“, любимата на мама. Погледнах розмарина по-внимателно — беше свеж, сякаш току-що го бяха откъснали от градината. Нямаше начин майка ми да го е поставила вътре, но едва ли някой друг би използвал розмарин, за да отбележи страницата. Любимата рецепта на мама беше отбелязана с любимия аромат на Лена. Може би тази книга наистина се опитваше да ми каже нещо.
— Лельо Мариан? Ти си ли търсила рецепта за пържени домати?
Тя подаде главата си през вратата.
— Смяташ ли, че бих докоснала домат, да не говорим да го готвя? Май това беше единственото нещо, за което с майка ти бяхме на различно мнение.
— Може ли да взема за малко тази книга? Само за няколко дни?
— Итън, не е нужно да питаш. Това са нещата на майка ти; в тази стая няма нещо, което тя да не би искала да вземеш.
Искаше ми се да я попитам за розмарина в книгата, но не се осмелих. Не можех да понеса мисълта, че ще го покажа на друг човек, че ще го споделя. Макар че едва ли щях да изпържа домат някога в живота си. Взех книгата и погледнах към Мариан, която тъкмо влезе в стаята.
— Ако имаш нужда от мен, аз съм тук. За теб и за Лена. Знаеш го, нали? Бих направила всичко за теб. — Отметна косата от очите ми и се усмихна. Не беше усмивката на майка ми, но бе една от онези усмивки, които тя обичаше да вижда. Мариан ме прегърна и сбърчи нос.
— Усещаш ли аромата на розмарин?
Свих рамене и се запътих към изхода, навън, в сивия ден. Може би Юлий Цезар беше прав. Може би беше време да се изправя срещу съдбата си, срещу съдбата на Лена. Независимо дали зависеше от нас или от звездите, не можех просто да седя и да чакам да разбера какво ще стане.
Когато излязох, навън валеше сняг. Не можех да повярвам. Погледнах нагоре към небето и оставих снега да пада по замръзващото ми лице. Големите, бели снежинки се спускаха по земята без особена причина. Не беше снежна буря, беше дар, може би дори чудо: бяла Коледа, точно както в песента.
Стигнах до нас и тя беше там, на предната веранда, седеше на стъпалата с гола глава и смъкната качулка. В мига, в който я видях, разбрах какво беше снегът. Предложение за мир.
Лена ми се усмихна. И в същия момент парчетата от живота ми, които се бяха разпилели, си дойдоха отново на мястото. Всичко, което не беше наред, се оправи. Може би не всичко, но достатъчно, за да почувствам, че отново дишам.
Седнах до нея.
— Благодаря.
Тя се облегна на рамото ми.
— Щеше ми се да се почувстваш по-добре. Толкова съм объркана, Итън. Не исках да те нараня. Не знам какво ще правя, ако ти се случи нещо.
Прокарах ръката си през разрошената й коса.
— Не го прави повече, не ме отблъсквай така. Няма да понеса да загубя още някого, на когото държа. — Разкопчах анорака й, прегърнах я през кръста и я притеглих към себе си. Целунах я, а тя се притисна толкова силно към мен, че имах чувството, че горещината, излизаща от нас, ще стопи снега в целия двор, ако не спрем.
— Какво беше това? — попита Лена, задъхвайки се. Целунах я отново, докато накрая вече не издържах и я отблъснах леко.
— Мисля, че го наричат „съдба“. Иска ми се да го направя още от зимния бал и няма да чакам повече.
— Няма ли?
— Не.
— Е, ще се наложи да изчакаш още малко. Все още съм наказана. Чичо Макон мисли, че съм в библиотеката.
— Не ме интересува, че си наказана. Аз не съм. Ако трябва, ще се преместя у вас и ще спя като Бу на прага на стаята ти.
— Той си има собствена спалня. Спи в доста голямо легло, между другото.
— Още по-добре.
Лена се усмихна и се гушна в мен. Снежинките се топяха, когато паднеха върху топлите ни лица.