— Итън.
— Не пали другата лампа. Не искам той да влезе и да ни открие тук. Ще ме убие, ако разбере, че сме били в кабинета му. Напоследък се интересува само от книгата си.
Тя ми подаде листа, без да каже нищо. Взех го от ръката й. Беше покрит с драсканици. Не надраскани думи, просто драсканици. Пресегнах се към най-близките до мен листове. На тях имаше само завъртулки, линии, кръгчета и други драсканици. Вдигнах листове от пода — нищо, освен малки безразборни кръгчета. Разрових купчините листове по бюрото и пода. Още драскулки и чертички, лист след лист. Никъде нито една дума.
И тогава разбрах. Нямаше книга. Баща ми не беше писател. Дори не беше вампир. Беше обикновен психар.
Свлякох се на пода, отпуснах ръцете на коленете си. Стана ми лошо. Как не го бях разбрал? Лена ме погали по гърба.
Всичко е наред. Просто минава през труден период. Ще се върне отново при теб.
Няма. Отишъл си е. Тя си отиде, а сега губя и него.
Какво беше правил баща ми през цялото това време, когато ме отбягваше? Какъв беше смисълът да спиш през целия ден и да работиш нощем, ако не пишеш „великия американски роман“? Ако само драскаш върху листовете чертички и кръгчета? Защо го правиш? За да избягаш от собственото си дете? Дали Ама знаеше? Всички ли ми се подиграваха?
Вината не е твоя. Не си го причинявай.
Този път аз бях извън контрол. Гневът напираше да излезе навън, бутнах лаптопа от бюрото с едно-единствено движение и разпилях листовете из цялата стая. Съборих лампата и без да мисля, дръпнах чаршафа от картината над дивана. Картината падна на пода и се претърколи върху една ниска лавица. Купчина книги се разпръснаха с разтворени страници по килима.
— Виж картината. — Лена я изправи с лицето към мен.
На картината бях аз, облечен като войник от Конфедерацията през 1865 г. Но нямаше съмнение, че бях аз.
Не беше нужно да четем надписа на гърба, за да разберем кой е нарисуваният човек. Върху очите му дори падаше по абсолютно същия начин кичур коса, както върху моите.
— Беше време да се срещнем, Итън Картър Уейт — казах точно когато чух как баща ми слиза по стълбите.
— Итън Уейт!
Лена погледна паникьосано към вратата.
— Врата! — Тя се затръшна и ключалката се превъртя от само себе си. Повдигнах изненадано вежда. Дори не знаех, че мога да го правя.
По вратата се чу тропане.
— Итън, добре ли си? Какво става тук? — Не му обърнах внимание. Не се сещах какво друго да направя, а не можех да го погледна точно сега в очите. След това забелязах книгите.
— Виж. — Коленичих на пода до най-близката. Беше отворена на 16-а страница. Обърнах я на 17-а страница, но тя отново се върна на предишната. — Ти ли го направи?
— За какво говориш? Итън, хайде. Не можем да останем тук цяла нощ.
— Бях с Мариан в библиотеката. И колкото и налудничаво да звучи, тя мисли, че книгите искат да ми кажат нещо.
— Какво?
— Не знам. За съдбата, за мисис Линкълн, за теб…
— За мен?
— Итън! Отвори вратата! — Баща ми удряше вече по-силно, но той ме беше държал настрана прекалено дълго. Сега беше мой ред.
— В архива намерих снимка на майка ми, снимана в този кабинет, а после в една готварска книга между страниците беше пъхнато стръкче розмарин — точно на любимата й рецепта. Свеж розмарин. Не разбираш ли? Трябва да има нещо общо с теб и с майка ми. А сега сме тук, защото нещо или някой искаше да вляза вътре.
— А може би така си решил, защото си видял нейна снимка.
— Може би, но погледни тук. — Взех друга книга, „История на американската конституция“. Тя се отвори на 16-а страница. Повторих упражнението, като я обърнах на 17-а, но тя от само себе си се върна на предишната страница.
— Странно. — Лена се пресегна към друга книга. „Южна Каролина: От люлка до гроб“. Беше отворена на 17-а страница. Обърна я на 18-а, но тя отново се върна в старото положение.
Отметнах косата от очите си.
— Тези страници обаче не казват нищо, те са по-скоро като карта. Книгите на Мариан бяха отворени на определени страници, защото се опитваха да ни кажат нещо като послания. Книгите на мама не ми говорят нищо.
— Може би е някакъв код.
— Мама не разбираше от математика. Тя беше писател — казах аз, сякаш това обясняваше всичко. Само че аз разбирах и мама го знаеше по-добре от всеки друг.
Лена разглеждаше следващата книга.