Зарових се в латинския речник на мама и започнах да преписвам думите, докато ги превеждах.
— Намерих нещо!
Лена се надигна и надзърна през рамото ми.
— Какво има? — Не звучеше много убедена.
Подадох й листа, изписан с грозноватия ми разкрачен почерк.
— Преведох го. Изглежда, че се използва, за да намериш нещо.
Тя се наклони по-близо към мен, проверявайки превода ми, а после ме погледна с широко отворени от изненада очи.
— Това е заклинание Локатор.
— Струва ми се, че можем да го използваме, за да намерим отговора, с който ще измислим как да развалим проклятието.
Лена придърпа книгата в скута си и продължи да се взира в страницата. Посочи към друго заклинание, над първото.
— Това е същото заклинание, написано според мен на уелски.
— Може ли да ни помогне по някакъв начин?
— Не знам. Дори не сме сигурни какво да търсим. — Въздъхна тежко, отново обезверена. — Освен това заклинанията с думи не са толкова лесни, колкото изглеждат, а и досега не съм правила такива. Нещата могат да се объркат.
Шегуваше ли се?
— Нещата могат да се объркат? Може ли да има нещо по-лошо от това да преминеш към Мрака на шестнайсетия си рожден ден? — Грабнах книгата от ръцете й. — Разкопахме гроб и изгубихме седмици, опитвайки се да разберем какво пише в тази книга, а сега дори няма да опитаме? — Стисках толкова силно „Книгата на луните“, че една от ръкавиците ми започна да пуши от изгарящата магия в нея.
Лена поклати глава.
— Дай ми я. — Пое си дълбоко дъх. — Добре, ще опитам, но нямам представа какво може да стане. Обикновено не го правя така.
— Кое?
— Нали знаеш, начинът, по който използвам силите си, всички тези неща, свързани с природата на Самородните… Искам да кажа, в това е целият номер, нали? Предполага се да идват отвътре, от само себе си. През повечето време дори не знам какво правя.
— Добре, този път ще знаеш и аз ще ти помагам. Какво да правя? Да начертая кръг? Да запаля някакви свещи?
Лена се усмихна.
— Просто застани там. — Посочи място на няколко метра от себе си. — За всеки случай.
Очаквах малко повече подготовка, но все пак бях просто един смъртен. Какво ли разбирах? Не послушах Лена и не отидох там, където ми посочи, но отстъпих малко встрани. Държеше книгата с една ръка, което си беше истински подвиг, защото тя тежеше много. Пое си дълбоко дъх. Очите й бавно започнаха да минават по редовете, докато четеше заклинанието.
— За да намериш това, което липсва, развържи възела, завърти го и го усучи, призови това заклинание, за да открия това, което желая…
Погледна нагоре и произнесе последния ред ясно и високо:
— … това, което търся.
Около секунда не се случи нищо. Облаците все още се носеха бавно над нас, въздухът беше все така студен. Не проработи. Лена присви рамене. Знаех, че си мисли същото. А после и двамата го чухме — силен тътен, отекващ като в тунел. Дървото зад мен пламна. Буквално се запали като факла от дънера към върха. Пламъците обхванаха ствола му, а после и всичките клони. Не бях виждал нищо да пламва толкова бързо.
Дървото пушеше силно. Издърпах Лена встрани от огъня, и двамата кашляхме силно от дима.
— Добре ли си? — Отместих черните къдрици, паднали по лицето й. — Е, очевидно не свърши работа. Освен ако не си искала да си накладеш огън за голямо барбекю.
Лена се усмихна леко.
— Казах ти, че нещата могат да се объркат.
— Вече е ясно.
Погледнахме към обгорелия кипарис. Оставаха пет дни.
Четири дни. Буреносните облаци бяха надвиснали застрашително над Гатлин, а Лена стоеше затворена и болна вкъщи. Реката преля и изми пътищата в северната част на града. Местните новини обвиняваха глобалното затопляне, но аз знаех, че причината е друга. Докато бях в час по алгебра, с Лена спорехме за книгата, което не помогна за представянето ми на теста.
Забрави за книгата, Итън. Писна ми. Не ни помага.
Не можем да забравим за нея. Тя е единственият ни шанс. Чу чичо си. Тя е най-могъщата книга във вашия свят.