След цяла вечност — поне така ми се стори — най-накрая стигнахме до вратата, която ни трябваше. Факлите ни почти бяха изгаснали и се наложи да вдигна много високо моята, за да прочета надписа „ИМЕНИЕ РЕЙВЪНУД“, издълбан на вертикалните дъски. Мариан пъхна и завъртя ключа полумесец в последната желязна ключалка и вратата се отвори. Изтърканите стълби ни отведоха нагоре в къщата и по тавана над главите ни познах, че се намираме на първия етаж.
Обърнах се към Мариан.
— Благодаря ти, лельо Мариан. — Протегнах ръка за книгата. — Ще я дам на Макон.
— Не бързай толкова. Не мисля, че съм видяла библиотечната карта с твоето име, Итън Уейт. — Намигна ми. — Ще доставя книгата сама.
Погледнах часовника си. Все още беше 11:45. Как беше възможно?
— Как може все още да е същият час, в който дойдохме при „Lunae libri“?
— Лунно време. Вие, деца, никога не слушате. Тук долу нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
Линк и Мариан ме последваха нагоре по стълбите и в предния салон. „Рейвънуд“ изглеждаше точно така, както го бях видял за последно — с парчетата торта по чиниите, с чашите чай и с купчината — неотворени подаръци.
— Лельо Дел! Рийс! Бабо! Ехо? Къде сте? — изкрещях аз и само след секунда те се показаха. Леля Дел беше застанала на стълбището с вдигната над главата лампа, сякаш се готвеше да удари натрапника. Баба стоеше на прага, прегърнала Риан в опит да я защити от евентуалния враг. Рийс се криеше под стълбището, размахвайки ножа, с който разрязваха тортата.
Всички започнаха да говорят едновременно.
— Мариан! Итън! Толкова се притеснявахме. Лена изчезна и когато чухме камбаната от Тунелите, помислихме, че е…
— Видяхте ли я? Тя тук ли е?
— Видяхте ли Лена? Когато Макон не се върна, толкова се уплашихме…
— И Ларкин. Тя не го е наранила, нали?
Погледнах невярващо към тях, взех лампата от ръцете на леля Дел и я подадох на Линк.
— Лампа? Наистина ли мислехте, че ще се спасите с една лампа?
Леля Дел сви рамене.
— Баркли отиде на тавана да Преобрази някои стари корнизи и части от старата украса за Слънцестоенето в оръжия. Само лампата ми беше под ръка.
Приближих се до Риан и приклекнах на пода до нея. Нямаше много време. Около четиринайсет минути, за да бъда по-точен.
— Риан. Спомняш ли си, когато ми беше зле и ти ми помогна? Трябва да дойдеш с мен веднага, там навън, в „Грийнбриър“. Чичо Макон падна — и той, и Бу пострадаха.
Риан изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.
— И Бу ли е ранен?
Линк се прокашля неловко зад мен.
— И майка ми. Човече, знам, че е досадна и всичко останало, но може ли… може ли да помогне и на майка ми?
— И на майката на Линк.
Баба им бутна Риан зад гърба си, потупвайки я по бузата. Облече жилетката си и приглади полата си.
— Хайде, да вървим тогава. С Дел ще се справим. Рийс, остани тук със сестра си. Кажи на баща си къде отиваме.
— Бабо, имаме нужда от Риан.
— Тази нощ аз съм Риан, Итън. — Тя вдиша чантата си.
— Няма да тръгна оттук без Риан — настоях твърдо. Беше заложено прекалено много, за да проявявам добро възпитание.
— Не можем да заведем там Непризовано дете. Не и на Шестнайсетата луна. Може да умре. — Рийс ме погледна сякаш бях идиот. Отново бях изхвърлен от чародейската дружинка.
Леля Дел ме хвана успокоително за ръката.
— Майка ми е Емпат. Тя е много чувствителна към силите на другите и може да ги заема за известно време. В момента е взела силите на Риан. Не може да ги задържи много дълго, но през този период може да прави всичко, което и Риан. А баба е била Призована, очевидно преди доста време. Затова ние ще дойдем с теб.
Погледнах за пореден път часовника си. 11:49.
— Ами ако не успеем да стигнем навреме?
Мариан повдигна книгата.
— Досега не съм правила доставка до „Грийнбриър“. Дел, мислиш ли, че можеш да намериш пътя?