Леля Дел кимна и си сложи очилата.
— Палимпсестите могат винаги да намерят загубените древни врати. Виж, с чисто новите имаме някои проблеми. — Тя изчезна надолу в тунелите, последвана от Мариан и бабата на Лена. С Линк се блъснахме един в друг, когато се втурнахме след тях.
— За стари дами наистина са бая енергични — изрече запъхтяно Линк.
Този път проходът беше малък, и разпадащ се, покрит на места със зелен мъх, който растеше по стените и тавана. Може би и по пода, но не го виждах ясно в мрака. Носехме пет искрящи факли в иначе пълния мрак. Тъй като с Линк вървяхме най-отзад, димът влизаше право в очите ми, лютеше ми и направо ме караше да плача.
Разбрах, че приближаваме „Грийнбриър“ по пушека, който започна да се промъква в Тунелите — пушек не от факлите ни, а от скритите отвори, водещи към света навън.
— Тук е. — Леля Дел се закашля, стигайки до един правоъгълен разрез в каменната стена. Мариан почисти мъха и под него се показа врата. Лунният ключ пасна идеално, сякаш я беше отварял за последно преди няколко дни, а не преди стотици или хиляди години. Вратата не беше дъбова, а каменна. Не можех да повярвам, че леля Дел е достатъчно силна, за да я отвори.
Тя спря в началото на стълбището и ми направи знак да мина пред нея. Знаеше, че почти не ни остава време. Подадох главата си изпод прорасналия мъх и подуших влажния въздух, докато се изкачвах по каменните стъпала. Измъкнах се от тунела, но когато стигнах горе, застинах на място. Видях каменната маса в криптата, където „Книгата на луните“ беше стояла толкова много години.
Бях сигурен, че е същата маса, защото книгата лежеше върху нея. Същата книга, която липсваше от рафта в гардероба ми тази сутрин. Нямах представа как се беше озовала тук, но нямах и време да питам. Чувах бумтящия огън, макар още да не го виждах. Пламъците горяха яростно, носейки хаос и гибел. Бяха навсякъде около мен. Димът във въздуха беше толкова плътен, че се задавих. Жегата прогори леко косъмчетата по ръцете ми. Беше като видение от медальона или дори по-лошо — като последния от кошмарите ми, онзи, в който Лена бе погълната от огъня.
Чувството, че я губя. Случваше се наистина.
Лена, къде си?
Помогни на чичо Макон.
Гласът й беше съвсем слаб. Махнах с ръка, за да прогоня дима пред себе си и да видя колко е часът.
11:53. Оставаха седем минути до полунощ. Нямахме никакво време.
Бабата на Лена сграбчи ръката ми.
— Не стой така, имаме нужда от Макон.
Двамата с нея се затичахме ръка за ръка през огъня. Дългата редица върби, които обрамчваха арката, водеща към гробището и градината, гореше. Храстите, дъбовете, палмите, розмаринът, лимоновите дръвчета — всичко беше обхванато от огъня. Чувах последните оръдейни изстрели в далечината. Битката при Хъни Хил приключваше и знаех, че скоро участниците ще започнат да палят фойерверките; не че онези в безопасната зона биха могли да се сравнят с тези, които гърмяха тук. Цялата градина и поляната около криптата пламтяха от силния пожар.
Пробивахме си път през огъня, докато стигнахме до дъбовете и намерихме Макон там, където го бях оставил. Възрастната жена се наведе над него и докосна бузата му с ръка.
— Слаб е, но ще се оправи. — В същия момент Бу Радли се надигна, претърколи се и легна по корем до господаря си. Макон се опита да обърне главата си към нас. Шепнеше с мъка.
— Къде е Лена?
— Итън ще я намери. Ти си почивай. Аз ще помогна на мисис Линкълн.
Линк беше седнал на земята до майка си и старата чародейка се запъти към тях без повече думи. Изправих се и започнах да се оглеждам за Лена. Не я виждах, не виждах и никого от другите — нито Хънтинг, нито Ларкин, нито Сарафина…
Тук горе съм. Върху криптата. Заклещени съм.
Дръж се, Лена. Идвам.
Върнах се обратно през пламъците, опитвайки се да следвам посоката по спомените ми от всичките дни, когато бях идвал тук с Лена. Колкото повече приближавах криптата, толкова по-горещо ставаше.
Имах чувството, че кожата ми се смъква, но знаех, че всъщност огънят ме изгаряше.
Качих се върху един безименен надгробен камък, намерих къде да сложа крака си в ронещата се стена и се издърпах нагоре колкото можах по-високо. Върху криптата имаше статуя, някакъв ангел — жена, на места като че ли с отчупени части. Хванах се за нещо — не знам какво точно, май беше глезен — и се издърпах на ръба.