Изговарях думите с увереност. Онази увереност, която идва, когато наистина не се интересуваш дали ще живееш, или ще умреш.
Крещях думите към застиналия свят около нас, макар никой освен Ама да не можеше да ги чуе.
Ама хвана треперещите ми ръце в своите силни длани и двете изрекохме заклинанието отново, заедно. Този път го казахме на езика на Итън и на неговата майка, Лила, на езика на чичо Макон, на леля Дел, на Ама, на Линк, на малката Риан и на всички, които обичаха Итън. На всички, които обичаха нас, него и мен. Този път думите ни се превърнаха в песен.
Любовна песен за Итън Лоусън Уейт от двамата души на този свят, които го обичаха най-много. И на които той щеше да липсва най-много, ако не успеехме.
Мълнията ни порази едновременно — мен, книгата, криптата и Ама. Поне това си помислих в първия миг. Но след това си спомних как Женевиев бе изпитала същото чувство във видението. Ама беше запратена към стената на криптата, главата й се удари в камъните. Усетих как електричеството протича из тялото ми, отпуснах се и приех факта, че ако умра, най-накрая ще бъда с Итън. Усетих го колко близо е до мен, колко много го обичам. Усетих пръстена, който прегаряше пръста ми, колко много ме обича той. Усетих как очите ми горят и всичко, към което погледнех, беше заобиколено от смътно сияние, златиста светлина, която сякаш идваше някъде от мен самата. Чух шепота на Ама. „Момчето ми…“ Обърнах се към Итън. Той беше огрян целият в златиста светлина, като всичко друго наоколо. Все още лежеше безжизнен на земята. Погледнах към Ама, бях в паника.
— Нищо не става!
Тя се облегна на каменния олтар и притвори очи. Изпищях:
— Ама, не се получава!
Откъснах се от книгата, запрепъвах се в калта и вдигнах очи нагоре. Луната беше там. Повдигнах ръце над главата си, към небесата. Жегата ме изгаряше, течеше по вените ми вместо кръв. Гневът се надигаше в мен, но нямаше къде да отиде. Усещах как ме изяжда отвътре. Знаех, че ако не намеря начин да го освободя, той ще ме унищожи.
Хънтинг. Ларкин. Сарафина.
Предателят, страхливецът и майка ми — убийцата, чиято единствена цел беше да погуби собственото си дете. Изсъхналите клонки от моето чародейско фамилно дърво.
Как бих могла да се Призова, когато те вече бяха призовали към мъртвата страна единственото нещо, което беше от значение за мен? Жегата се устреми през ръцете ми, сякаш имаше собствена воля. Нова светкавица пресече небето. Знаех къде се е запътила още преди да нанесе своя удар. Мълнията избухна в пламъци, поразявайки едновременно трите си мишени — онези, които тази нощ ми бяха отнели всичко. Би трябвало да отклоня поглед встрани, но не го направих. Статуята на ангела, която допреди миг беше майка ми, странно красива, избухна в пламъци на фона на лунната светлина.
Отпуснах ръце, избърсах пръстта, пепелта и скръбта от очите си, но когато погледнах отново, тя беше изчезнала.
Започна да вали и замъглените ми видения се изчистиха. Вече виждах поройния дъжд, който заливаше димящите дъбове, полето, храсталаците. Виждах ясно за пръв път от много време, може би дори най-ясно през целия ми живот досега. Запътих се към криптата, към Итън.
Но и той беше изчезнал.
Там, където допреди миг лежеше тялото му, сега имаше някой друг. Чичо Макон.
Не разбирах. Обърнах се към Ама за отговор. Очите й бяха огромни, уплашени.
— Ама, къде е Итън? Какво става?
Но тя не ми отвърна. За пръв път, откакто я познавах. Ама не знаеше какво да каже. Гледаше към чичо Макон изумена.
— Никога не сме мислили, че ще свърши така, нали, Мелхизедек? След всички тези години, през които заедно носехме теглото на света на раменете си. — Говореше му, сякаш той можеше да я чуе, макар гласът й да беше по-тих от шепот. — Как ще се оправям сега сама?