14.IX
Истинският Бу Радли
Неделя вечер. Препрочитах „Спасителят в ръжта“ с надеждата да се унеса и да заспя. Само дето не бях достатъчно уморен за това.
И четенето не ми вървеше. Не можах да се слея с образа на Холдън Колфийлд, защото не можех да се потопя в историята, не и по начина, по който трябваше, за да стана някой друг. Умът ми не беше свободен.
В главата ми беше пълно с медальони, пожари и гласове. Хора, който не познавах, и видения, който не разбирах.
И още нещо. Оставих книгата настрани и пъхнах ръце зад врата си.
Лена? Там си, нали?
Зяпах към синия таван.
Няма смисъл. Знам, че си там. Всъщност тук. Където и да е това.
Чаках, чаках, докато накрая го чух. Гласът й се носеше като тиха, нежна мелодия, като друга моя памет, която досега е била скрита в най-тъмния, най-отдалечен ъгъл на съзнанието ми.
Не. Не точно.
Тук си, била си тук цяла нощ.
Итън, спях. Поне допреди малко.
Усмихнах се мислено.
Не, не спеше. Подслушваше.
Не съм!
Признай си, подслушваше.
Момчета. Смятате, че светът се върти около вас. Може би просто харесвам тази книга.
Винаги ли можеш да влизаш в мислите ми?
Последва дълга пауза.
Обикновено не, по тази вечер просто се случи. Все още не разбирам как става.
Да питаме някого.
Кого например?
Не знам. Явно ще се наложи да се справим сами. Както с всичко останало.
Друга пауза. Чудех се дали е схванала идеята на множественото число и дали все още ме чува. Може би си беше тръгнала или пък не искаше да разбера нещо повече за нея.
Не се и опитвай.
Усмихнах се отново и усетих как очите ми се затварят сами. Едвам успявах да ги държа отворени.
Ще се опитам.
Загасих светлината.
Лека нощ, Лена.
Лека нощ, Итън.
Надявах се, че не може да разчете всичките ми мисли.
Баскетбол. Определено трябваше да мисля повече време за баскетбол. И както си казвах това, почувствах, че очите ми се затварят, че губя контрол…
Потъвах.
Давех се.
Махах с ръце в зелената вода, вълните ме заливаха. Краката ми се опитваха да стигнат до калното дъно на река, може би Санти, но отдолу нямаше нищо. Виждах някаква светлина, проблясваща отгоре, но не можех да стигна до повърхността. Потъвах все повече.
Днес е рожденият ми ден, Итън. Случи се.
Протегнах се. Лена сграбчи ръката ми, а аз се извъртях, за да я хвана здраво, но не успях и тя отново ми се изплъзна. Исках да изкрещя, докато гледах как малката й бледа ръка потъва надолу към тъмнината, но устата ми беше пълна с вода и не можех да издам нито звук. Усещах, че се давя. Почвах да губя съзнание.
Опитах се да те предупредя. Трябва да ме пуснеш!
Изправих се в леглото си. Тениската ми беше мокра от пот. Възглавницата ми беше мокра. Косата ми беше мокра. Стаята беше замъглена, а въздухът в нея — влажен. Предполагам, че пак бях оставил прозореца отворен.
— Итън Уейт! Чуваш ли ме? Слизай веднага, преди да е станало утре, иначе ще те оставя без закуска цяла седмица.
Седнах на масата тъкмо когато Ама сипваше в чинията ми три яйца, приготвени по любимия ми начин — изпържени и от двете страни.
— Добро утро, Ама.
Тя ми обърна гръб, без да ме погледне.
— Няма нищо добро в утрото, момко. Недей да плюеш зад гърба ми и да ми казваш, че вали. — Още ми се сърдеше, но не бях сигурен дали е заради бягството от училище, или защото донесох медальона вкъщи. Най-вероятно и заради двете. Не можех да я виня, обикновено не създавах проблеми в училище. Това беше напълно нова територия за мен.
— Ама, съжалявам, че си тръгнах от училище в петък. Няма да се повтори. Всичко ще бъде както преди.
Изражението на лицето й омекна, съвсем малко, и тя приседна на стола срещу мен.
— Не бъди толкова сигурен. Всички правим своя избор и този избор има последствия. Предполагам, че ще се наложи да плащаш доста за своя, когато се върнеш в училище. Може би сега ще започнеш да ме слушаш, като ти говоря. Стой далеч от Лена Дюшан и от онази къща.