— Сигурно ме мрази.
— Не повече от всички други мои момичета. Искам да кажа, приятелки. Искам да кажа приятели, които са момичета. — Не можех да повярвам какви тъпотии ръсех. — Мисля, че е по-добре да влезем час, преди да сме си навлекли още проблеми.
— Всъщност смятах да се прибера у дома. Знам, че все някога ще ми се наложи да се изправя пред тях, но искам да го отложа с поне още един ден.
— Няма ли да ти се карат вкъщи?
Лена се засмя.
— Кой? Чичо ми, небезизвестният Макон Рейвънуд, който смята училището за чиста загуба на време и според когото „добрите“ граждани на Гатлин трябва да бъдат избягвани на всяка цена? Той ще бъде въодушевен.
— Защо тогава ходиш въобще? — Бях напълно убеден, че Линк не би стъпил никога в училище, ако майка му не го гонеше насила от вкъщи всяка сутрин.
Тя въртеше разсеяно един от своите талисмани, звезда със седем лъча.
— Предполагам, че съм се надявала тук да бъде различно. Че ще успея да си намеря приятели, да започна да пиша за училищния вестник или нещо такова. Не знам.
— За нашия вестник?! Та неговото мото е „Да затъпеем още малко“!
— Опитах се да се включа във вестника в предишното си училище, но ми казаха, че няма свободно място, въпреки че никога не им достигаха автори. Винаги закъсняваха с пускането на броя. — Заби поглед в земята, засрамена. — Ще тръгвам.
Отворих й вратата.
— Мисля, че трябва да поговориш с чичо си за медальона. Може би знае повече, отколкото допускаш.
— Повярвай ми, не знае.
Затворих вратата на колата с трясък след нея. Колкото и да ми се искаше да остане, част от мен беше облекчена, че си отива у дома. Имах достатъчно мои проблеми, които трябваше да оправям.
— Искаш ли да предам това на някого? — Посочих към тетрадката, която лежеше на седалката до нея.
— Не, не е домашно. — Отвори жабката и я пъхна вътре. — Нищо не е. — Във всеки случай нищо, което щеше да ми покаже.
— По-добре тръгвай, преди Дебелака да започне да души из паркинга.
Тя запали двигателя, преди да успея да кажа още нещо, и ми помаха с ръка, отлепвайки се от бордюра.
Чух лай. Обърнах се и видях огромното черно куче от „Рейвънуд“ само на няколко метра от мен, което лаеше по мисис Линкълн.
Тя ми се усмихна. Кучето ръмжеше, козината по гърба му беше настръхнала. Мисис Линкълн гледаше към него с такова отвращение, все едно беше самият Макон Рейвънуд. Ако станеше бой, не бях сигурен кой от двамата щеше да излезе победител.
— Бездомните кучета пренасят бяс. Някой трябва да съобщи в кметството.
Да, някой.
— Да, госпожо.
— Кой беше в тази странна черна кола, която току-що си тръгна? Изглеждаше, че водите интересен разговор. — Много добре знаеше отговора, но искаше да изиграе малката си игричка. Не ме питаше. Обвиняваше ме. — Като споменах „странна“, директор Харпър ми съобщи преди малко, че смята да предложи на онова момиче, Рейвънуд, да се премести. Може да си избере което и да е училище в съседните три окръга, стига да не е в „Джаксън“.
Не казах нищо. Дори не я погледнах.
— Това е наше задължение, Итън. На директор Харпър, мое, на всеки родител в Гатлин. Трябва да осигурим безопасност за младите в този град. И да ги държим настрани от хората, които могат да ги поведат по грешен път. — С други думи казано, настрани от хората, които тя не харесва.
Протегна ръка и ме докосна по рамото, също както направи с Емили преди не повече от десет минути.
— Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид. В края на краищата ти си един от нас. Баща ти е роден тук, а майка ти е погребана в тази земя. Ти принадлежиш на това място. За разлика от някои други.
Вдигнах глава да я погледна, но тя се качи във вана си, без да дочака отговора ми.
Този път майката на Линк беше поела на много по-голяма мисия. Вече не ставаше дума за изгарянето на няколко книги. Наред бяха хората.
След като влязох в клас, денят стана странно, ненормално нормален. Не видях други родители, макар да подозирах, че поне още няколко разтревожени майки бяха посетили любимия ни директор. На обяд изядох три порции шоколадов пудинг в компанията на момчетата, както обикновено, макар да бе очевидно за какво и за кого избягвахме да говорим. Дори гледката на Емили, пишеща влудяващите си есемеси в часовете по английски език и по химия, изглеждаше като някакъв вид универсална истина, която възстановяваше статуквото. С изключение на факта, че предполагах за какво — или по-скоро за кого — пише постоянно есемеси. Както казах, ненормално нормален ден.