— Къде са ми маниерите? Влезте, мистър Уейт. Тъкмо щяхме да седнем на вечеря. Присъединете се към нас. Вечерята тук в Рейвънуд винаги е истинско забавление.
Погледнах към Лена с надежда да ми подскаже как да постъпя.
Кажи му, че не искаш да оставаш.
Вярвай ми, не искам.
— Не, благодаря ви, сър. Не искам да се натрапвам. Просто минах да оставя на Лена едно домашно. — Протегнах напред лъскавата синя папка за втори път.
— Глупости, трябва да останете. Ще се насладим на невероятни кубински пури след вечеря. Или си падате повече по цигарите? Освен ако изпитвате неудобство да влезете тук, което бих разбрал напълно. — Не можех да разбера дали говори сериозно, или се шегува с мен, но в тона му се усещаше лека ирония.
Лена постави ръце на кръста си и видях как изражението на лицето й се промени мигновено. Както когато слънчевите лъчи проникнат през облаците в мрачен ден.
— Чичо, не дразни Итън. Той е единственият приятел, който имам тук, и ако го прогониш, ще трябва да отида да живея с леля Дел, а тогава няма да има кого да тормозиш.
— Пак ще си имам Бу. — Кучето погледна въпросително към Макон, щом чу името си.
— Ще го взема със себе си. Той върви из града след мен, не след теб.
Трябваше да попитам.
— Бу? Това ли е името на кучето, Бу Радли?
Макон ме възнагради с най-неуловимата усмивка, която бях виждал някога.
— По-добре той да се казва така, отколкото аз.
Погали главата му и се изсмя, което ме слиса, тъй като не можех да си представя чертите на лицето му да се оформят в подобно лъчезарно изражение. Отвори широко вратата зад себе си.
— Наистина, мистър Уейт, моля, присъединете се към нас. Толкова обичам добрата компания, а сигурно са минали години, откакто „Рейвънуд“ е имал честта да посрещне гост от нашия очарователен малък окръг Гатлин.
Лена се усмихна неловко.
— Моля те, чичо, не се дръж като сноб. Не са виновни, че ти никога не си говорил с някого от тях.
— И аз не съм виновен, че имам склонност към доброто възпитание, умерената интелигентност и сносната лична хигиена, не задължително в този ред.
— Не му обръщай внимание. В лошо настроение е — извини се Лена.
— Нека да позная. Да не би да има нещо общо с директор Харпър?
Тя кимна.
— Обадиха се от кабинета му. Докато инцидентът се разследва, съм отстранена от училище и съм на изпитателен срок. Още едно „нарушение“ и ще ме изключат.
Макон се изсмя презрително, като че ли говорехме за нещо абсолютно нелепо.
— Изпитателен срок? Колко забавно. Изпитателният срок предполага съществуването на някаква власт, която да го наложи. — Докато говореше, ни подбутна и двамата към салона. — Директор на гимназия с наднормено тегло, едвам завършил колеж; и групичка гневни домакини с родословие, което не може да съперничи на това на Бу Радли, едва ли имат тази квалификация.
Прекрачих прага и застинах на място. Преддверието беше величествено, просторно, напълно различно от модерния хол, тип „градско предградие“, в което бях влязъл преди няколко дни. Гигантски портрет с маслени бои на потресаващо красива жена с искрящи златисти очи висеше над стълбището. То вече не беше с модерна конструкция, както преди, а представляваше класическа вита стълба, която сякаш просто си стоеше във въздуха, без някаква видима подпора. Очаквах във всеки момент Скарлет О’Хара да слезе по нея в дългата си рокля с кринолин — мястото й подхождаше напълно. Редица кристални полилеи се спускаха от тавана. Салонът беше претъпкан с купища викториански мебели, малки кътчета със столове със сложно бродирана дамаска, мраморни украшения за маса и изящни папратовидни растения. Върху всяка равна повърхност имаше запалени свещници. Няколко високи врати, водещи към различни помещения, стояха широко отворени; бризът разнасяше уханието на гардениите, които бяха поставени в дълги сребърни вази, артистично аранжирани върху масичките.
За миг си помислих, че отново съм попаднал в някое от виденията, само че медальонът беше на сигурно място в джоба ми, увит в кърпичката на Ама и в кожената торбичка. Знаех, защото инстинктивно проверих дали все още е там. А това зловещо куче продължаваше да ме гледа откъм стълбите.
В това нямаше никакъв смисъл. „Рейвънуд“ се беше преобразил в нещо напълно различно от последния път, когато бях идвал тук. Изглеждаше абсурдно, сякаш се бях върнал назад във времето. Дори да не беше истинско, искаше ми се мама да го види. Щеше да й хареса това място. Само че то си изглеждаше съвсем реално и вътре в себе си знаех, че видът на голямата къща си е такъв, поне през повечето време. Някак си пасваше на Лена, на тайната градина, на „Грийнбриър“.