Тя разтърси глава.
— Не мога да говоря за това. А и ти няма да разбереш.
— Откъде знаеш, като не ми даваш никакъв шанс?
— Моето семейство е различно от другите. Повярвай ми, няма да го понесеш.
— Какво трябва да означава това?
— Приеми го, Итън. Казваш, че не си като тях, но си. Искаш да бъда различна, но ако може, да е съвсем малко. Не изцяло различна.
— Знаеш ли какво? И ти си луда като чичо си!
— Дойде в къщата ми, без да си поканен, а сега се ядосваш, защото не харесваш това, което видя.
Не отговорих. Не виждах нищо през прозорците навън, не можех и да разсъждавам ясно.
— И си ядосан, защото се страхуваш. Всички вие се страхувате. Дълбоко в себе си всички сте еднакви. — Лена звучеше уморено, сякаш вече се беше предала.
— Не. — Погледнах към нея. — Ти се страхуваш.
Тя се изсмя язвително.
— Да, така е. Ти дори не можеш да си представиш нещата, от които се страхувам.
— Страхуваш се да ми се довериш.
Не каза нищо.
— Страхуваш се да се сближиш с някого достатъчно, за да забележи дали си дошла на училище или не.
Тя прокара пръста си по замъгления прозорец на колата и очерта колеблива зигзагообразна линия.
— Страхуваш се да се задържиш на едно място и да видиш какво ще стане.
Зигзагообразната линия се превърна в нещо, наподобяващо мълния.
— Ти не си оттук, права си. И не си просто малко различна.
Лена продължаваше да се взира през прозореца, в нищото, защото навън не можеше да се види нищо. Но аз можех да видя нея, виждах всичко.
— Ти си невероятно, абсолютно, изключително, извънредно, невъзможно различна. — Допрях ръката й съвсем леко, само с пръстите си, и веднага почувствах познатото преминаване на електричество. — Знам, защото дълбоко в себе си мисля, че и аз съм такъв. Затова, моля те, кажи ми. В какво точно си различна?
— Не искам да ти казвам.
По бузата й се стече сълза. Докоснах я с пръст и тя ме прогори.
— Защо?
— Защото това може да е последната ми възможност да бъда нормално момиче, пък било то и в Гатлин. Защото ти си единственият ми приятел. Защото ако ти кажа, няма да ми повярваш. Или по-лошо, ще повярваш. — Погледна ме с широко отворени очи. — И в двата случая няма да искаш да ми проговориш повече.
Някой почука рязко на прозореца и двамата подскочихме. Светлина от фенерче блестеше през замъгленото стъкло. Смъкнах бавно прозореца, ругаейки тихо под носа си.
— Да не сте се загубили по пътя към къщи?
Дебелака. Хилеше се така, сякаш беше намерил две понички на пътя.
— Не, сър. Тъкмо се прибирахме.
— Тази кола не е твоя, мистър Уейт.
— Не, сър.
Премести фенерчето си към Лена и свети ненужно дълго в лицето й.
— Тогава потегляй и се прибирай вкъщи. Не карай Ама да те чака.
— Да, сър.
Запалих двигателя. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Приятелката му, Аманда, седеше на предната седалка на полицейската кола и се кикотеше.
Затръшнах вратата на колата. Виждах Лена през прозореца от страната на шофьора как седи, без да помръдне.
— До утре.
— Да, добре.
Но аз знаех, че утре няма да се видим. Знаех, че ако потегли с колата, това ще бъде краят. Стояхме пред нашата къща и двамата бяхме наясно, че сме на кръстопът. Все едно се намирахме на разклонението на пътя към „Рейвънуд“ или към Гатлин. Трябва да избереш едната посока. И при нея беше така. Ако сега избереше да тръгне, катафалката щеше да мине по другия път на разклона, покрай мен. Точно като в онази сутрин, когато я видях за пръв път.
Освен ако не избереше мен.
Човек не може да избере два пътя. А щом веднъж поемеш по единия, няма връщане назад. Чух как двигателят забоботи, но продължих да вървя към входната ни врата. Катафалката потегли.
Тя не ме избра.
Лежах в леглото си с лице към прозореца. Лунната светлина проникваше през него, което ме дразнеше, защото ми пречеше да заспя, а в този момент исках само едно — този ден да свърши.
Итън. Гласът беше толкова плах, че почти не го чувах.
Погледнах към прозореца. Беше затворен, сигурен бях.
Итън. Моля те.
Затворих очите си. Резето на прозореца ми потрака.
Пусни ме вътре.