Дървените капаци се отвориха с трясък. Човек би могъл да помисли, че е от вятъра, но — разбира се — нямаше дори слаб повей. Скочих от леглото и погледнах навън.
Лена стоеше по пижама на моравата пред къщата ни. Съседите щяха да имат за какво да говорят месеци наред, а Ама щеше да получи инфаркт.
— Слез долу или аз ще се кача горе.
Инфаркт или поне припадък.
Седяхме отвън на предните стълби на къщата. Бях с дънки, защото не спя по пижама, а ако Ама излезеше и ме видеше с момиче по боксерки, до сутринта щях да бъда заровен в задния ни двор.
Лена се беше облегнала назад и гледаше към бялата боя, която се лющеше от верандата.
— Тази вечер за малко да завия обратно по улицата и да се върна при теб, но бях прекалено уплашена. — На светлината на луната можех да видя, че пижамата й е на някакви зелени и лилави цветчета и с китайски мотиви. — После, когато се прибрах вкъщи, бях прекалено уплашена, за да не го направя.
Взираше се сериозно в лакираните нокти на голите си крака. Явно искаше да каже нещо, но все още се колебаеше.
— Не знам как да го направя. Никога не съм го казвала преди, затова не знам как ще прозвучи.
Прокарах пръсти през разрошената си коса, опитвайки се да я приведа в някакъв ред.
— Каквото и да е, можеш да ми кажеш. Знам какво е да имаш смахнато семейство.
— Само си мислиш, че знаеш какво е „смахнато“. Нямаш идея за какво става дума.
Пое си дълбоко дъх. Каквото и да възнамеряваше да ми каже, очевидно беше много трудно за нея. Виждах как се мъчи да намери точните думи.
— Хората в моето семейство притежават определени сили. Аз също. Можем да правим неща, които другите не могат. Родени сме с тези дарби, това не зависи от нас. Ние сме такива, каквито сме.
Отне ми секунда да разбера за какво говори или поне това, за което си мислех, че говори.
Магия.
Къде е Ама, когато човек има нужда от нея?
Страхувах се да попитам, но трябваше да разбера.
— И какви точно сте вие?
Звучеше толкова налудничаво, че не успях да произнеса думите, които исках.
— Чародейци — каза тя спокойно.
— Чародейци?
Тя кимна.
— И какво, правите заклинания?
Тя кимна отново.
Погледнах я със съмнение. Може би все пак беше луда.
— Като вещиците?
— Итън. Не се дръж като идиот.
Въздъхнах с облекчение. Разбира се, че беше нелепо. Какво си мислех?
— Това е доста глупаво название. Все едно е шегичка. Някакъв детски номер за Хелоуин. Просто тъп стереотип.
Стомахът ми се обърна. Част от мен искаше да се втурне нагоре по стълбите, да заключи вратата и да се скрие в леглото. Но друга, по-голямата част от мен, искаше да остане. Защото тази по-голяма част от мен май отдавна знаеше истината. Може би не бях съвсем наясно какво представлява Лена, но знаех, че има нещо в нея, нещо по-голямо, нещо повече от този странен гердан и старите й кецове. Какво можех да очаквам от някого, който може да донесе поройна буря? Който може да ми говори, без дори да е в стаята? Който може да контролира движението на облаците в небето? Който може да отвори капаците на прозорците ми от предната градина?
— А какво е по-подходящото име?
— Няма една дума, с която да се опишат всички хора в семейството ми. Има ли такава дума, с която да опишеш своите роднини?
Исках да разпръсна напрежението, да се престоря, че тя е като всяко друго момиче на света. Да убедя сам себе си, че всичко ще бъде наред.
— Да. Лунатици.
— Добре, ние сме чародейци. Това е може би най-широкото определение. Всички имаме някакви сили. Надарени сме точно както членовете на някои семейства са умни, други богати, трети красиви или атлетични.
Знаех какъв трябваше да бъде следващият въпрос, но не исках да го задам. Вече бях наясно, че може да счупи прозорец само като помисли за това. Не бях сигурен, че съм готов да разбера какво още може да разбие.
Както и да е, разговорът ни започваше да звучи малко странно — сякаш говорехме просто за поредното леко откачено южняшко семейство, като Сестрите например. Родът Рейвънуд беше в Гатлин от много отдавна, както повечето от фамилиите наоколо. Защо да бъдат по-малко луди от другите? Или поне така се опитвах да се убеждавам вътрешно.
Лена сметна мълчанието за лош знак.
— Знаех си, че не бива да казвам нищо. Казах ти да ме оставиш на мира. Сега вероятно си мислиш, че съм някакъв изрод.