— Мисля, че си… надарена.
— Смяташ, че къщата ни е странна. Сам го каза.
— Ами признай, че доста време отделяте на обзавеждането й. — Исках да овладея положението. Да я накарам да се усмихне. Знаех какво й е струвало да ми каже истината и не можех да я оставя сега сама. Обърнах се и й посочих осветения кабинет над храстите с азалии, скрит зад плътните дървени капаци. — Погледни. Виждаш ли онзи прозорец? Това е кабинетът на баща ми. Работи по цяла нощ и спи през деня. Не е напускал къщата, откакто мама почина. Не иска дори да ми покаже какво пише.
— Това е толкова романтично — каза Лена тихо.
— Не, смахнато е. Но никой не го коментира, защото не е останал никой, с когото да говоря за него. Освен Ама, която крие магически амулети в стаята си и ми крещи, че съм донесъл някаква стара дрънкулка в къщата.
Стори ми се, че тя почти се усмихна.
— В крайна сметка май ще се окаже, че ти си откачалката.
— Аз съм откачалка, ти си откачалка. Във вашата къща изчезват стаи, в моята къща изчезват хора. Твоят смахнат чичо, който не излиза навън, е луд, а моят смахнат баща, който не излиза навън, е лунатик. Не виждам какво ни прави толкова различни един от друг.
Сега вече Лена се усмихна широко, явно успокоена.
— Ще се опитам да възприема думите ти като комплимент.
— Да, комплимент са. — Погледнах към нея. За пръв път я виждах да се усмихва така, с истинска усмивка. Имаше нещо особено в начина, по който изглеждаше в този момент, огряна от лунната светлина. Представих си как се навеждам към нея и я целувам. Отместих се едно стъпало по-нагоре.
— Добре ли си?
— Аха. Добре съм. Просто съм малко уморен. — Но не бях добре.
Стояхме там, на стълбите, с часове и просто си говорихме. Бях полегнал на горното стъпало, тя на стъпалото под мен. Взирахме се в тъмното нощно небе, после в тъмното сутрешно небе, докато накрая чухме птиците, които — също като нас — откриваха с изненада, че денят е настъпил.
Когато катафалката потегли, слънцето вече беше изгряло. Гледах как Бу Радли тича бавно след колата по пътя за вкъщи. Със скоростта, с която се придвижваше, сигурно щеше да стане привечер, преди да стигне в имението. Понякога се чудех защо това куче въобще излиза навън. Глупаво животно.
Поставих ръка на месинговата дръжка на входната ни врата, но за момент не успях да намеря сили да я отворя. Всичко се беше преобърнало с главата надолу и нищо не можеше да го промени. В главата ми цареше пълен хаос. Света, който познавах до преди няколко часа, вече го нямаше. Имах нужда от нова карта, за да се ориентирам къде се намирам.
П.А.Н.И.К.Ь.О.С.А.Н. Така би ме нарекла Ама. Десет хоризонтално или друга дума за „страхливец“. Бях уплашен. Казах на Лена, че няма нищо особено в това, че тя и нейното семейство са… Какво бяха всъщност? Вещици? Вещери? Чародейци?
Нищо особено.
Излъгах. Обзалагам се, че дори онова глупаво куче го беше разбрало.
24.IX
Последните три реда
Нали сте чували онзи израз — „като гръм от ясно небе“? Истина е. В мига, в който тя се появи на стълбището ни с лилавата си пижама, въпросният гръм се стовари върху главата ми.
Знаех, че ще се случи. Но не знаех, че ще се почувствам така.
От този момент имаше само две места, където исках да бъда: където и да е, но с Лена, и пак там, но сам, за да мога да обмисля нещата по-ясно. Не ми идваха наум думи, с които да опиша отношенията ни. Тя не ми беше гадже, дори не бяхме излизали на среща. До миналата седмица дори не признаваше, че сме приятели. Нямах представа какво чувства към мен и някак си не вървеше да пратя Савана — царицата на интригите в града — да я подпита. Но не исках да рисувам по никакъв начин това, което имахме, каквото и да бе то. Защо тогава мислех за нея във всяка секунда? Защо ме изпълваше такова щастие в мига, в който я виждах? Струваше ми се, че знам отговора, но откъде можех да съм сигурен? Не можех, а и не се сещах как бих могъл да разбера.
О, стига… Момчетата не говорят така за тези неща. Ние просто излизаме на полето по време на буря и чакаме да ни удари онзи гръм.
— Какво толкова пишеш?
Лена затвори тетрадката със спирала, която май носеше със себе си навсякъде. Отборът по баскетбол нямаше тренировка в сряда, затова седяхме на земята в градината на „Грийнбриър“, за която почвах да мисля като за нашето специално място, въпреки че никога нямаше да го призная, дори на нея. Тук бяхме намерили медальона. Тук можехме да се мотаем и да си бъбрим, без никой да ни зяпа и обсъжда. Предполагаше се да учим, но Лена пишеше в тетрадката си, а аз четях един и същи параграф за структурата на атома вече девет пъти. Раменете ни се допираха, но бяхме обърнати в различни посоки. Аз се бях изтегнал с лице към залязващото слънце, тя седеше под дълбоката сянка на покрит с мъх дъб.