Тя отново преметна ръка през лакътя ми, стисна ме силно и издаде звук, който беше нещо средно между ръмжене и смях. Не звучеше никак приятелски. Опитвах се да се овладея, но гърлото ми пресъхна и имах чувството, че всеки миг ще се задуша, сякаш бяха натъпкали в устата ми мокри чорапи.
Все още държейки ме с едната си ръка, Ридли вдигна другата над главата си и я протегна към тавана.
— Е, щом ще играем грубо… — Всички светлини в къщата угаснаха. Цялата къща като че ли се „изключи“.
Спокойният глас на Макон се разнесе из къщата някъде от неясните сенки.
— Ридли, скъпа моя, каква изненада. Не те очаквахме.
Не са я очаквали? За какво говореше?
— Не бих пропуснала Срещата за нищо на света и виж, доведох гост. Или по-скоро трябва да се каже, че аз съм неговият гост.
Макон слезе по стълбището, без да сваля очи от Ридли. Все едно гледах как два лъва обикалят един около друг, а аз бях по средата. Ридли ме беше изиграла, бях прецакан като последния наивник и тя продължаваше да ме използва.
— Не мисля, че е добра идея. Сигурен съм, че те очакват другаде.
Тя извади близалката от устата си със силен мляскащ звук.
— Както казах, не бих изпуснала това за нищо на света. Освен това, не искаш да карам Итън обратно до тях. За какво още бихме могли да си говорим?
Исках да предложа да си тръгнем, но думите не излизаха от устата ми. Всички просто стояхме там, в централния салон, взирайки се едни в други. Ридли се облегна на една от колоните.
Макон наруши мълчанието.
— Защо не заведеш Итън в трапезарията? Сигурен съм, че си спомняш къде е.
— Но, Макон… — Жената, която, предполагам, беше леля Дел, изглеждаше паникьосана и едновременно объркана, сякаш не знаеше какво всъщност става.
— Всичко е наред, Делфин. — Виждах в очите на Макон, че обмисляше ситуацията, предвиждайки нещата с няколко хода напред. Без да знам в какво точно се бях забъркал, се почувствах донякъде спокоен от неговото присъствие.
Последното място, където исках да отида в този момент, беше трапезарията. Исках да си плюя на петите, но не успях да го направя. Ридли не ме пускаше, а докато тя ме държеше, имах чувството, че се движа на автопилот. Въведе ме в залата за вечеря, където последния път бях обидил Макон. Погледнах към момичето, увиснало на ръката ми. Тази обида май беше много по-страшна.
Стаята беше осветена от стотици малки черни свещи, от полилея се спускаха нанизи черни стъклени мъниста. Огромен венец, направен изцяло от черни пера, висеше над вратата, водеща към кухнята. На масата бяха сервирани сребърни и седефенобели чинии, които доколкото можех да преценя, наистина бяха направени от перлен седеф.
Крилата на вратата на кухнята се отвориха. Лена влезе през нея, носейки голям сребърен поднос, пълен с екзотично изглеждащи плодове, които определено не бяха от Южна Каролина. Беше облечена с черна, прилепнала по тялото й роба, пристегната на кръста, която стигаше чак до пода. Дрехата изглеждаше абсолютно извън времето, не приличаше на нищо, което бях виждал някога в тази страна, нито в този век, нито в предишните, но когато погледнах надолу, забелязах, че Лена продължаваше да носи старите си черни кецове. Беше още по-красива от първия път, когато дойдох на вечеря… кога? Преди няколко седмици?
Главата ми се замъгли, сякаш заспивах. Поех си дълбоко дъх, но можех да усетя само аромата на Ридли — мускусен мирис, смесен с нещо прекалено сладникаво, като сироп, бълбукащ на печката. Беше силен и задушаващ.
— Почти сме готови. Само още няколко… — Лена замръзна, все още облегната на едното крило на вратата. Изглеждаше така, сякаш беше видяла призрак или нещо още по-лошо. Не бях сигурен дали е само заради Ридли, или заради гледката на двама ни, ръка за ръка.
— Привет, братовчедке. Много време мина, а? — Ридли пристъпи напред, влачейки ме след себе си. — Няма ли да ме целунеш?
Подносът, който Лена носеше, се разби с трясък на пода.
— Какво правиш тук? — Гласът й звучеше по-скоро като едва доловим шепот.
— Защо? Дойдох да видя любимата си братовчедка, разбира се, и си доведох кавалер.
— Не съм ти кавалер — обадих се неуверено, все още залепен за нея. Тя извади цигара от пакета, пъхнат в ботуша й, и я запали, правейки всичко това със свободната си ръка.
— Ридли, моля те не пуши в тази къща — каза Макон и цигарата загасна от само себе си. Ридли се изсмя и я метна в една купа, която изглеждаше пълна с нещо като картофено пюре, но вероятно не беше.