— Господи. Само се опитвах да разведря малко атмосферата. Всички сте толкова кисели. — Очите на Ларкин проблеснаха в жълто, зениците им бяха цепнати. Змийски очи.
— Ларкин, казах стига! — Баща му го погледна така, както може да гледа само баща, чийто син го разочарова постоянно. Очите на Ларкин отново станаха зелени.
Макон зае мястото начело на масата.
— Е, защо всички просто не седнем на масата? Кухнята е приготвила едно от най-хубавите си празнични менюта. С Лена от дни слушаме тракането й. — Всички заеха местата си на огромната правоъгълна маса с краката във формата на животински лапи. Беше направена от тъмно дърво, почти черно, а по краката имаше издълбани фигури, подобни на увивни растения. Голям черен свещник блещукаше в центъра на масата.
— Седни тук до мен, любовнико. — Ридли ме поведе към един празен стол точно срещу сребърната птица, държаща с човка картичката с името на Лена, все едно имах избор.
Опитах се да уловя погледа на Лена, но тя беше вперила очи в Ридли. Гледаше свирепо. Надявах се, че гневът й беше насочен само към братовчедка й, а не и към мен.
Масата беше претрупана с храна, много повече, отколкото предишния път, когато бях тук; всеки път, когато погледнех към нея, се появяваше още и още. Печена врана, филе, завързано с розмарин, и други екзотични ястия, които не бях виждал досега. Имаше някаква голяма птица, пълнена с дресинг и круши, сервирана върху паунови пера — част от перата бяха аранжирани така, че да наподобяват разперена опашка, все едно птицата беше жива. Надявах се това да не е истински паун, но като се имаха предвид перата, бях почти сигурен, че е. Виждаха се и блещукащи сладкиши, които приличаха на живи морски котета.
Никой обаче не ядеше, освен Ридли. Тя изглежда се забавляваше.
— Обожавам захарните морски кончета. — Пъхна в устата си наведнъж два малки златисти сладкиша.
Леля Дел се закашля няколко пъти и сипа в чашата си приличаща на вино черна течност от гарафата на масата.
Ридли погледна право срещу себе си, към Лена.
— Е, братовчедке, какви са големите планове за рождения ти ден? — Потопи пръстите си в тъмнокафявия сос от сосиерата, стояща до птицата, която се надявах да не е паун, и ги облиза демонстративно мръснишки.
— Тази вечер няма да обсъждаме рождения ден на Лена — предупреди я Макон.
Ридли очевидно се наслаждаваше на напрежението. Пъхна още едно морско конче в устата си.
— Защо не?
Очите на Лена святкаха яростно.
— Не се безпокой за рождения ми ден. Няма да бъдеш поканена.
— Определено трябва. Да се безпокоиш, искам да кажа. Все пак този рожден ден е толкова важен. — Ридли се изсмя. Косата на Лена започна да се навива и развива, сякаш в стаята беше задухал вятър. Но не беше.
— Ридли, казах да спреш. — Макон очевидно губеше търпение. Разпознах тона му — същия като в момента, в който извадих медальона от джоба си при първото ми посещение.
— Защо вземаш нейната страна, чичо? Прекарала съм с теб толкова време, колкото и Лена, докато растяхме. Как така изведнъж тя ти стана любимка? — За миг прозвуча почти наранена.
— Знаеш, че това няма нищо общо с моите предпочитания. Ти беше Призована. Нищо не зависи от мен.
Призована? От кого? За какво говореше? Задушаващата мъгла около мен ставаше все по-плътна. Вече не бях сигурен, че чувам ясно разговора.
— Но с теб сме еднакви! — Тя се молеше на Макон като разглезено дете.
Масата започна да се тресе почти незабележимо, черната течност във винените чаши леко се полюшваше. След това чух ритмично потропване по покрива. Дъжд.
Лена беше впила пръсти в ръба на масата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.
— Вие не сте еднакви! — изсъска тя.
Почувствах как тялото на Ридли, увито все още около мен като змия, се вцепени.
— Мислиш, че си по-добра от мен, Лена… Нали? Дори не знаеш истинското си име. Дори не знаеш, че вашата връзка е обречена. Просто изчакай до Призоваването и ще разбереш как стоят в действителност нещата. — Засмя се, мрачен, болезнено звучащ смях. — Нямаш никаква представа дали ще останеш същата, или не. След няколко месеца можеш да свършиш като моя милост.
Лена погледна паникьосано към мен. Масата започна да се тресе по-силно, чиниите тракаха по дървото. Отвън просветна светкавица, а капките дъжд се лееха по стъклото като сълзи.
— Млъкни!
— Кажи му, Лена. Не смяташ ли, че приятелчето ти заслужава да знае всичко? Че ти самата не знаеш още дали си Светлина или Мрак? Че нямаш избор?