Выбрать главу

— Аз съм Самородна. Поне чичо Макон и леля Дел смятат така.

Самородна. Въздъхнах с облекчение. Не звучеше толкова зле, колкото Сирена. Не мисля, че бих могъл да го понеса, ако беше като Ридли.

— И какво точно означава това?

— Не знам. Не е само едно нещо. Предполага се, че Самородните могат да правят много повече в сравнение с останалите чародейци. — Каза го бързо, сякаш се надяваше, че няма да го чуя, но аз го чух.

Повече от другите чародейци.

Повече. Не бях сигурен как се чувствах по отношение на „повече“-то. По-малко, да, щях да се справя с по-малко. По-малко определено щеше да бъде по-добре.

— Но както видя тази вечер, аз дори не знам какво да правя. — Сграбчи завивката от леглото и я гушна, сякаш издигаше преграда между нас. Придърпах я към себе си, докато накрая тя полегна до мен, облегната на лакът.

— Не ме интересува. Харесвам те точно такава, каквато си.

— Итън, ти не знаеш почти нищо за мен.

Леката топлина, течаща из тялото ми, започваше да ми действа приспивно, а и честно казано, в момента ми беше все едно какво ми говореше. Просто беше толкова хубаво да държа ръката й, да съм близо до нея, да бъдем разделени само от леката завивка.

— Не е вярно. Знам, че пишеш поезия, знам откъде е гарванът на гердана ти, знам, че обичаш портокалова сода, баба си и да смесваш пуканките с шоколадови бонбони.

За секунда си помислих, че ще се засмее.

— Това е почти нищо.

— Това е начало.

Лена ме погледна, зелените й очи търсеха моите сини.

— Дори не знаеш името ми.

— Казваш се Лена Дюшан.

— Ами за начало, не, не се казвам така.

Надигнах се и се облегнах до нея.

— За какво говориш?

— Не се казвам Лена. Ридли не лъжеше за това. — Части от по-ранния разговор започнаха да се връщат в паметта ми. Спомних си, че Ридли наистина каза нещо подобно — как Лена дори не знае истинското си име. Тогава обаче не мислех, че говори буквално.

— Е, как се казваш?

— Не знам.

— Това още едно от тези чародейски неща ли е?

— Не съвсем. Повечето чародейци знаят истинските си имена, но моето семейство е различно. Ние ги научаваме едва след като навършим шестнайсет години. Дотогава имаме други. Ридли беше Джулия. Рийс — Анабел. Моето засега е Лена.

— Е, коя е Лена Дюшан?

— Аз съм Дюшан. Това го знам. Лена е името, с което баба започна да ме нарича като малка. Лена, галено от Селена, като Луната. Променяща се, колеблива и същевременно силна, така казваше тя. Наричаше ме и „шушулчица“, защото бях много слаба.

Известно време не казах нищо. Опитах се да го осмисля.

— Добре, значи не знаеш първото си име. Ще го научиш след няколко месеца.

— Не е толкова просто. Не знам нищо за себе си. Затова изперквам толкова често. Не знам името си и не знам какво е станало с родителите ми.

— Умрели са при някакъв инцидент, нали?

— Така поне ми казват, но всъщност никой не говори за това с мен. Не мога да намеря никакви сведения за случилото се, не съм виждала гробовете им или нещо друго. Откъде да знам, че е вярно?

— Кой би лъгал за нещо толкова тъжно и зловещо?

— Запозна ли се със семейството ми?

— Да, забравих.

— А това чудовище на стълбите, тази вещица, която за малко да те убие? Вярваш или не, преди беше най-добрата ми приятелка. С Ридли израснахме заедно под грижите на баба. Местехме се толкова често, че споделяхме един и същи куфар.

— Затова никой от вас няма акцент. Повечето хора изобщо не биха повярвали, че сте живели на Юг.

— А твоето извинение какво е?

— Родители професори и буркан, който пълнех с монети всеки път, когато изпуснех някоя съгласна. — Припомних си нещо, което Лена бе казала току-що. — Значи Ридли не е живяла с майка си, леля Дел?

— Не. Леля Дел ни посещаваше само по празниците. В нашата фамилия децата не живеят с родителите си. Прекалено опасно е. — На езика ми имаше поне още петдесет въпроса накуп по този повод, но се спрях, защото Лена явно беше искала да разкаже тази история от дълго време и сега не можеше да се въздържи. — С Ридли бяхме като сестри. Спяхме в една и съща стая, учехме заедно вкъщи. Когато се преместихме във Вирджиния, убедихме баба да ни пусне на нормално училище. Преди това говорехме със смъртни само когато баба ни водеше в музеи, на опера или на обяд в своя любим южняшки ресторант „Старата розова къща“.