Защо не се получи сега? Когато беше необходимо?
— Итън, събуди се. Моля те, събуди се.
Отворих очи. Стояхме в средата на полето, на същото място, където бяхме преди. Погледнах към Лена. Очите й искряха толкова силно, сякаш всеки момент щяха да взривят всичко наоколо.
— О, господи…
— Прав беше. Гривната ни пречеше да попаднем във видението.
— Но защо чичо Макон ми каза, че е за защита?
— Може би е така. Просто не е само за това.
— Не е необходимо, не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре.
— Очевидно има нещо, което те не искат да открием, и медальонът е част от историята. Обзалагам се, че и Женевиев също. Трябва да открием колкото се може повече за тях двамата, и то преди рождения ти ден.
— Защо преди него?
— Миналата нощ Ама и чичо ти говореха за това. Каквото и да е нещото, което не искат да разбираме, то е свързано по някакъв начин с рождения ти ден.
Лена си пое дълбоко дъх, после застина, сякаш искаше да спре да диша.
— Те знаят. Знаят, че ще премина към Мрака. За това става дума.
— Какво общо има с медальона?
— Не знам, но няма значение. Нищо не е от значение. След четири месеца аз вече няма да съм аз. Видя Ридли. Ще се превърна в нея или в нещо по-лошо. Ако чичо ми е прав и аз съм Самородна, в сравнение с мен Ридли ще изглежда като доброволка от Червения кръст.
Притеглих я към себе си и я прегърнах. Исках да я защитя от нещо, с което и двамата знаехме, че не мога да се преборя.
— Не бива да мислиш така. Ако все пак е истина, трябва да има начин да го спрем.
— Не разбираш. Няма начин да се спре. То просто се случва.
Повиши глас. Вятърът се засилваше все повече.
— Добре, може и да си права. Може би това нещо просто се случва. Но ще открием начин да не се случва с теб.
Очите й бяха потъмнели, сякаш върху тях се бяха спуснали черни облаци. Като тези, които бяха покрили небето.
— Не можем ли просто да се насладим на времето, което ни остава?
Чувах тези думи за пръв път. Времето, което ни остава. На нас двамата.
Не можех да я загубя. Не биваше. Само мисълта, че повече няма да я докосвам, ме подлудяваше. И ме плашеше ужасно. Повече от мисълта, че бих могъл да загубя всичките си приятели. Повече от осъзнаването на факта, че щях да бъда най-непопулярното момче в училището. И че Ама щеше да ми бъде постоянно ядосана. Да изгубя Лена беше най-ужасното нещо, което можех да си представя. Сякаш падах, но този път със сигурност щях да се разбия в земята.
Сетих се как Итън Картър Уейт се строполи на земята, за зейналата червена дупка в гърдите му. Вятърът започна да бучи неистово силно. Беше време да се прибираме.
— Не говори така. Ще намерим начин.
Казвах думите, но дори и аз самият не знаех дали си вярвам.
13.X
Мариан Библиотекарката
Минаха три дни, а аз не можех да спра да мисля за това. Итън Картър Уейт беше застрелян и най-вероятно беше мъртъв. Бях го видял със собствените си очи. Е, да, технически всички от онова време бяха вече мъртви. Но някак си ми беше особено трудно да преодолея смъртта на този конкретен войник от Конфедерацията. Всъщност дезертьор от Конфедерацията. Моят прапрапрапрачичо.
Мислех за това в часа по алгебра, докато Савана се потеше над задачата на дъската, но мистър Бейтс бе прекалено зает да чете списание „Пушки и амуниции“, за да забележи. Мислех за това по време на събранието на „Бъдещите фермери на Америка“, когато не успях да открия Лена и трябваше да седна при момчетата от групата на Линк. Той самият седеше няколко реда пред мен, но не го бях забелязал, преди Шон и Емъри да започнат да издават животински звуци. След известно време вече не ги чувах. Мисълта ми продължаваше да се връща към Итън Картър Уейт.
Нямаше значение, че е бил от войските на Конфедерацията. Всички в окръг Гатлин са били на погрешната страна във Войната между щатите. Все едно да си роден в Германия след Втората световна война, да си японец след Пърл Харбър или да си от Америка след Хирошима. Историята може да бъде голяма кучка понякога. Не можеш да промениш мястото, където си роден. Все пак това не означава, че си длъжен да останеш там. Не е нужно да оставаш пленник на миналото като дамите от ДАР или тези от Историческото общество на Гатлин, или Сестрите. И не е нужно да приемаш, че нещата винаги ще бъдат такива, каквито са били преди, като Лена. Итън Картър Уейт не го е направил и аз също не бях длъжен да го правя.