— „Антигона“ — обади се Лена зад гърба ми.
Фукла.
— Много добре — кимна Мариан доволно.
Направих гримаса на Лена, която сви рамене.
— Обучението вкъщи си казва думата.
— Винаги е изключително удоволствие да срещнеш млад човек, който познава „Антигона“.
— Всичко, което помня, е, че тя просто е искала да погребе своите мъртъвци.
Мариан се усмихна и на двама ни. Прехвърли половината от книгите си в ръцете ми, а другата половина — в ръцете на Лена. Когато се усмихваше, изглеждаше като жена, която можеш да видиш на корицата на списанията. Имаше бели зъби и нежна кафява кожа и приличаше повече на модел, отколкото на библиотекарка. Притежаваше този красив и екзотичен външен вид, толкова много кръвни линии, преплетени заедно, че самата тя изглеждаше като жива история на Юга — хора от Западните Индий, Карибските острови, Англия, Шотландия, дори Америка, и всичко смесено по такъв начин, че щеше да бъде нужна цяла гора от фамилни дървета, за да съставим карта на родословието й.
Макар че се намирахме на юг от Някъде и на север от Никъде, както често казваше Ама, Мариан Ашкрофт беше облечена така, сякаш щеше да води лекции в университета „Дюк“. Всичките й дрехи, всичките й бижута, аксесоарите, ярките й шалове очевидно бяха купувани някъде другаде и допълваха по съвършен начин небрежната и готина къса прическа.
Мариан принадлежеше на окръг Гатлин толкова, колкото и Лена, и все пак тя беше тук толкова дълго, колкото и мама. А сега даже и малко повече.
— Много ми липсваше, Итън. А ти, ти сигурно си племенницата на Макон, Лена. Прословутото ново момиче в града. Момичето с прозореца. О, да, чух за това. Дамите, сещаш се, коментират…
Последвахме Мариан обратно в предната част на стаята, до бюрото й, и сложихме книгите на количката, с която тя обикновено ги разнасяше из библиотеката.
— Не вярвайте на всичко, което чувате, д-р Ашкрофт.
— Моля те, наричай ме Мариан.
За малко да изпусна една книга. С изключение на моето семейство, Мариан беше д-р Ашкрофт за почти целия град. На Лена й беше предложен достъп до най-вътрешния кръг, а нямах представа защо.
— Мариан. — Лена се ухили. Освен с мен и с Линк, това беше първата й среща с прочутото южняшко гостоприемство, и то предложено от друг външен за общността човек.
— Искам само да знам, когато счупи прозореца с дръжката на вещерската си метла, дали бутна навън бъдещото поколение на ДАР? — Мариан започна да смъква транспарантите на прозорците и ни махна с ръка да й помогнем.
— Разбира се, че не. Ако го бях направила, щях ли да имам тази прекрасна безплатна реклама?
Мариан отметна глава назад и се разсмя, а после постави ръка върху рамото на Лена.
— Имаш добро чувство за хумор, Лена. Ще ти бъде нужно, за да оцелееш тук.
Лена въздъхна.
— Чух вече доста шеги. Повечето на мой гръб.
— Е, да, но… „Творенията на разума са по-силни от творенията на силата.“
— Това Шекспир ли е? — Имах чувството, че малко изоставам от разговора им.
— Близо си, сър Франсис Бейкън. Ако си привърженик на теорията, че всъщност той е авторът на пиесите на Шекспир, позна от първия път.
— Предавам се.
Мариан разроши косата ми.
— Пораснал си поне с трийсет сантиметра, Итън Уейт. С какво те храни Ама напоследък? Пай за закуска, обяд и вечеря? Имам чувството, че не съм те виждала от сто години.
Погледнах я.
— Знам, съжалявам. Просто някак нямах настроение за… четене.
Тя знаеше, че лъжа, но разбра какво искам да кажа. Отиде до вратата и обърна табелката „Отворено“ на „Затворено“. Сложи резето на вратата с рязко движение и то изтрака шумно. Това ми напомни за какво бяхме дошли.
— Мислех, че библиотеката работи до девет? — Ако не беше така, поне щях да имам извинение да се измъквам вечер с Лена.
— Не и днес. Главната библиотекарка току-що обяви санитарна вечер в Окръжната библиотека на Гатлин. Тя е доста спонтанна личност. — Мариан ми намигна. — За библиотекарка.
— Благодаря ти, лельо Мариан.
— Знам, че не би дошъл тук без причина, макар да подозирам, че племенницата на Макон Рейвънуд сама по себе си е достатъчно основание. Така че защо не отидем в задната стаичка, да си направим чай и да ми разкажете какво ви води насам?
— Всъщност имаме един въпрос. — Почувствах как медальонът натежава в джоба ми, където стоеше, все още увит в кърпичката на Сула Пророчицата.