— Какво е това място?
— Място, за което майка ти не е искала да знаеш, иначе е щяла да ти го покаже.
На известно разстояние Женевиев забеляза малки камъни, показващи се леко над високата трева. Разбира се. Семейното гробище. Спомни си, че все пак някога е била тук, веднъж, когато беше много малка, след като прапрабаба й почина. Спомни си, че погребението беше през нощта и майка й стоеше в тревата, на лунна светлина, нашепвайки думи на език, който Женевиев и сестра й не разбираха.
— Какво правим тук?
— Ти каза, че искаш тази книга. Нали?
— Тук ли е?
Айви спря и погледна с недоумение към нея.
— Че къде другаде?
Малко по-нататък имаше друга постройка, също обвита от виещите се диви храсти. Крипта. Айви спря пред вратата й.
— Сигурна ли си, че…
— Нямаме време за това! — Женевиев се протегна към дръжката, но такава нямаше. — Как се отваря?
Старата жена се надигна на пръсти и потърси нещо над вратата. Там, осветен от далечната светлина на огньовете, Женевиев видя малък гладък камък с гравиран върху него полумесец. Айви постави ръката си върху малката луна и я натисна. Каменната врата започна бавно да се движи, отваряйки се със звук, какъвто се получава при търкане на камък в камък. Айви се протегна за нещо друго от вътрешната страна на вратата. Свещ.
Светлината от свещта освети малкото помещение. Беше широко не повече от два-три метра. На всяка стена имаше стари дървени лавици, на които бяха наредени малки шишенца и бутилки, пълни с цветчета, прахове и тъмни течности. В центъра на стаята имаше очукана каменна маса, а върху нея лежеше стара дървена кутия. Кутията изглеждаше много неугледна, единствената й украса беше малък полумесец, издълбан на капака й. Същата фигура като на камъка над вратата.
— Няма да докосна това нещо — каза със спокоен глас Айви, сякаш вярваше, че самата кутия може да я чуе.
— Айви, това е просто книга.
— Няма такова нещо като „просто книга“, особено във вашето семейство.
Женевиев повдигна бавно капака. Подвързията на книгата беше от изтъркана черна кожа, която обаче изглеждаше вече по-скоро сива. Нямаше никакво заглавие, само същата луна, гравирана отпред. Женевиев извади внимателно книгата. Знаеше, че Айви е суеверна. Въпреки че се шегуваше с прислужницата си, знаеше, че тя е и много мъдра жена. Гледаше на карти и по чаени листа и майката на Женевиев се съветваше с нея почти за всичко — от това кой е най-добрият ден за садене на растенията, за да не замръзнат, до подходящите билки за лекуване на настинка.
Книгата беше топла. Сякаш беше жива, сякаш дишаше.
— Защо си няма име? — попита Женевиев.
— Само защото една книга няма заглавие, това не означава, че няма име. Тази тук се нарича „Книгата на луните“.
Нямаха повече време за губене. Женевиев последва Айви в мрака. Обратно към това, което някога беше „Грийнбриър“, обратно при Итън.
Прелисти страниците. Имаше стотици заклинания. Как щеше да намери правилното? След това го видя. Беше на латински — език, който знаеше добре; майка й бе довела специален учител от Севера, за да е сигурна, че тя и Еванджелин ще го научат. Според разбиранията на тяхното семейство това беше най-важният език и децата трябваше да го знаят като родния си.
Заклинанието за обвързване. За обвързване на живота със смъртта.
Женевиев постави книгата на земята до Итън, пръстът й отбелязваше първия стих от заклинанието.
Айви я сграбчи за китката и я стисна силно.
— Нощта не е подходяща за това. Полумесец за бяла магия, пълнолуние за черна. А ако няма луна, не върши работа и за двете.
Женевиев издърпа ръката си от хватката на старата жена.
— Нямам избор! Това е единствената нощ, с която разполагаме.
— Мис Женевиев, тези думи са нещо повече от заклинание. Те са сделка. Не можеш да използваш „Книгата на луните“, ако не дадеш нещо в замяна.
— Не ме интересува каква е цената. Става дума за живота на Итън. Загубих всичко друго.