Днес ми беше трудно сред навалицата да открия съотборниците си, преди да видя отблизо косматите крака и брадясалите им лица. Линк се запъти към нас. Отблизо изглеждаше още по-зле. Беше се опитал да се гримира с розов гланц за устни, сенки и пудра — всичко, както си трябваше. Все придърпваше полата си надолу, а чорапогащникът му постоянно се свличаше.
— Гадняр! — посочи ме обвинително с пръст през редиците коли. — Къде ти е костюмът?
— Съжалявам, човече. Напълно изключих.
— Глупости. Просто не си искал да облечеш тази простотия! Познавам те, Уейт. Хванало те е шубето.
— Кълна, се просто забравих.
Лена му се усмихна.
— Мисля, че изглеждаш страхотно.
— Не знам как търпите всички тези гадости върху лицето си. Ужасно щипе.
Лена направи гримаса. Тя почти никога не носеше грим, нямаше нужда.
— Всъщност не всички изглеждаме така, сякаш след като навършим тринайсет години, автоматично подписваме договор с „Мейбълин“.
Линк нагласи перуката си и пъхна още един чифт чорапи под пуловера си.
— Кажи го на Савана.
Запътихме се към стълбите на входа, а Бу седеше на моравата, близо до пилона със знамето. Почти щях да попитам как е възможно това куче да ни изпревари, но реших, че по-добре да замълча.
Коридорите бяха претъпкани. Май половината училище беше пропуснало първия час. Останалата част от баскетболния отбор се мотаеше пред шкафчето на Линк, също облечени в полички и с перуки. Бяха голям хит, но не и за мен.
— Къде са ти помпоните, Уейт? — изстреля Емъри право в лицето ми. — Какъв ти е проблемът? Пилешките ти крачета не изглеждат добре в къса пола, а?
Шон придърпа пуловера си надолу.
— Обзалагам се, че нито една от мацките не се е съгласила да му заеме полата си. — Няколко момчета се разсмяха.
Емъри метна ръката около врата ми, накланяйки се леко застрашително към мен.
— Какво става, Уейт? Или за тебе вече всеки ден е Хелоуин, откакто движиш с момичето, което живее в Къщата на духовете?
Дръпнах го за пуловера. Един от чорапите в сутиена му падна на пода.
— Наистина ли искаш това, Ем?
Той вдигна рамене.
— Както кажеш. Рано или късно ще се случи, знаеш го.
Линк застана помежду ни.
— Дами, дами. Тук сме да маршируваме и да размахваме помпоните си. А и не искаш да повредиш това хубаво лице, нали, Ем?
Ърл поклати глава и бутна Емъри надолу по коридора. Както обикновено, той не каза нито дума, но познах онзи поглед.
Тръгнеш ли по този път, Уейт, няма връщане назад.
Изглежда, че костюмите на баскетболния отбор бяха хитът в гимназията. Или поне така си мислех, докато не видях мажоретките. Очевидно не само съотборниците ми бяха решили да се маскират групово. С Лена отивахме към часа по английски език, когато ги видяхме.
— Мамка му! — Линк ме бутна по рамото.
— Какво?
Вървяха по коридора в колона. Емили, Савана, Еден и Шарлот, следвани от всички останали момичета от състава на мажоретките. Носеха абсолютно еднакви абсурдно къси черни поли, черни ботуши с остри носове и високи черни шапки на вещици. Но не това беше най-лошото. Черните им перуки бяха с дълги къдрици, а под очите им, отдясно, имаше изрисувани с грим малки черни луни, които не можеха да се сбъркат. Рожденото петно на Лена. За довършване на ефекта носеха метли и се преструваха, че замитат краката на хората по коридорите.
Вещици? На Хелоуин? Колко оригинално.
Стиснах ръката й. Изражението на лицето й не се промени, но усетих как малката й длан потрепери.
Съжалявам, Лена.
О, ако знаеха наистина…
Очаквах сградата да започне да се тресе, прозорците да се пръснат, нещо… Но нищо не се случи. Лена просто стоеше там, но отвътре цялата кипеше. Бъдещото поколение на ДАР се насочи към нас. Реших да ги пресрещна.
— Къде е костюмът ти, Емили? Да не си забравила, че е Хелоуин?
Емили се обърка. После ми се усмихна, самоуверената усмивка на човек, който е доволен от себе си. Може би малко повече, отколкото беше нужно.
— Просто се опитвахме да накараме приятелката ти да се почувства като у дома си — каза Савана, мляскайки звучно с дъвката си.