Лена ме стрелна с поглед.
Итън, спри. Само усложняваш нещата и за себе си.
Не ми пука.
Не мога да го позволя.
Това, което се случва с теб, се случва с мен.
Линк мина покрай нас, придърпвайки чорапогащника си.
— Ей, момичета, мислех, че ще се маскирате като кучки. О, да бе, вие сте си такива всеки ден.
Лена не можа да се въздържи и му се усмихна.
— Затваряй си устата, Уесли Линкълн! Ще кажа на майка ти, че се мотаеш с този изрод, и тя ще те накаже да не излизаш до Коледа.
— Знаеш ли какво е това на лицето й? — ухили се самодоволно Емили, посочвайки първо рожденото петно на Лена, а после и нарисуваната луна на собственото си лице. — Нарича се „знакът на вещицата“.
— Това по интернет ли го прочете? Ти си била по-голяма идиотка, отколкото си мислех — изсмях се аз.
— Ти си идиот. Ти ходиш с нея. — Усетих, че се изчервявам, което беше последното нещо, което исках да стане. Не исках да водя такъв разговор пред цялото училище, да не споменавам, че все още самият аз не знаех дали с Лена „ходим“. Целунахме се веднъж. И винаги бяхме заедно, по един или друг начин. Но тя не ми беше гадже, поне не мислех така за нея, въпреки че май ме беше нарекла така на вечерята у тях. Какво можех да направя? Да я попитам? Може би това беше едно от нещата, за които, ако попиташ, ще получиш отговор „не“. Една част от нея все още не ме допускаше до себе си, част, до която не можех да достигна.
Емили ме ръгна с дръжката на метлата. Можех да кажа, че средновековната идея за „кол в сърцето“ в момента и се струваше много подходяща.
— Емили, защо ти и твоите приятелки не скочите дружно от прозореца? Да пробвате дали ще полетите. Или пък не.
Очите й се присвиха.
— Надявам се, че ще се забавлявате двамата, докато седите сами вкъщи, а цялото училище е на купона на Савана. Това ще е последният празник, който твоята приятелка ще прекара в „Джаксън“.
Емили се завъртя на токовете си и се запъти към шкафчето си заедно със Савана, а техните подгласнички ги последваха като послушни кученца.
Линк си бъбреше отстрани с Лена, опитвайки се да я развесели, което не беше трудно, като се имаше предвид колко нелепо изглеждаше. Както казах, винаги мога да разчитам на Линк.
— Те наистина ме мразят. Това никога няма да спре, нали? — въздъхна Лена.
Линк размаха помпоните си, заподскача наоколо и изпищя като момиче.
— Да, наистина те мразят. Мразят всички, защо да си изключение?
— Щях да се притеснявам повече, ако те харесваха. — Наведох се към нея и поставих небрежно ръка около раменете й, поне се постарах да изглежда небрежно. Тя се извърна и ръката ми остана да виси във въздуха. Супер.
Не тук.
Защо?
Само влошаваш нещата, най-вече за себе си.
О, с нетърпение очаквам наказанието си.
— Я стига с тия лиготии. — Линк ме ръгна с лакът в ребрата. — Ще ме накарате да се чувствам зле — май сега съм единственият в това тъпо даскало, който ще изкара още една година сам, без гадже. Ще закъснеем за английски, а трябва да сваля този чорапогащник. Получавам някакъв обрив.
— Само да си взема книгите от шкафчето — обади се Лена. Косата й започна да се къдри по раменете й. Изпитвах някакво подозрение, но не казах нищо.
Емили, Савана, Шарлот и Еден стояха пред шкафчетата си и се оглеждаха в огледалата, закачени от вътрешните им страни. Шкафчето на Лена беше малко по-надолу по коридора.
— Не им обръщай внимание — казах аз.
Емили търкаше лицето си с кърпички „Клийнекс“. Черната луна на бузата й не се изтриваше, само се размазваше и ставаше по-голяма.
— Шарлот, имаш ли нещо за почистване на грим?
— Да.
Емили размаза с памуче тоалетното мляко по лицето си.
— Не излиза. Савана, нали каза, че ще се махне със сапун и вода?
— Да, маха се.
— Тогава защо не излиза? — Емили затръшна вратата на шкафчето си ядосано.
„Драмата“ привлече вниманието на Линк.
— Какво им става?
— Изглежда, че имат някакви проблеми — каза Лена, без дори да ги погледне.
Савана се опита да изтърка луната от лицето си.
— И моята не изчезва. — Луната се беше размазала по половината й буза. Почна да рови из чантата си. — Моливът ми е в чантата.