— Добре ли си?
Тя затвори очи и зарови лице в пуловера ми. Предполагах, че в момента миришех като див опосум.
— Мисля, че да.
— Чувах те как пищиш през целия път от вкъщи до тук.
— Кой да знае, че келтската нишка ще спаси живота ми.
Бях пропуснал нещо, както обикновено.
— Какво е „келтска нишка“?
— Така го наричаме — начина, по който можем да общуваме помежду си, независимо къде се намираме. Някои чародейци го могат, други — не. С Ридли преди си говорехме така в училище, но…
— Но нали ми каза, че не ти се е случвало никога преди мен?
Не ми се е случвало никога преди със смъртен. Чичо Макон каза, че е изключително рядко явление.
Харесва ми как звучи.
Лена ме сръга с лакът.
— Това ни е дарба от келтската страна на фамилията ни, затова го наричаме „келтска нишка“. Така чародейците са си предавали съобщения по време на процесите срещу магьосниците. В Щатите тази способност преди били известна и като „Шепота“.
— Но аз не съм чародеец.
— Знам, наистина е странно. Не се предполага да се получава със смъртни.
Разбира се, че не се предполага.
— Не мислиш ли, че е нещо повече от странно? Можем да правим това келтското нещо, Ридли влиза в „Рейвънуд“ благодарение на мен, дори чичо ти признава, че мога да те закрилям по някакъв начин. Как е възможно? Все пак аз не съм магьосник, чародеец, или каквото там още може да има във вашия свят. Родителите ми са различни от хората тук, но не чак толкова различни.
Тя се отпусна на рамото ми.
— Може би не е задължително да си чародеец, за да имаш някакви сили.
Прибрах разпилелите се къдрици зад ушите й.
— Може би просто трябва да си влюбен в някого.
Казах го ей така. Без глупави шегички, без да променям темата. За пръв път в живота си не се срамувах от подобно нещо, защото беше истина. Бях влюбен. Мисля, че винаги съм бил влюбен. И тя го разбра, ако не го знаеше вече, защото нямаше връщане назад. Не и за мен.
Лена погледна към мен и целият свят изчезна. Сякаш бяхме само двамата, сякаш светът винаги се беше състоял само от нас и затова не ни беше нужна никаква магия. Беше някак тъжно, но и прекрасно същевременно. Не можех да бъда около нея, без да изпитвам тези чувства, без да усещам всички емоции накуп.
За какво мислиш?
Тя се усмихна.
Мисля, че можеш и сам да се досетиш. Можеш да прочетеш надписа на стената.
И докато го казваше, на стената започна да се появява надпис. Бавно, дума по дума.
„Не само ти си влюбен.“
Думите се изписваха от само себе си със същия почерк като останалите в стаята. Бузите на Лена лекичко поруменяха и тя прикри лицето си с ръце.
— Ще бъде доста неудобно, ако всичко, което си помисля, започне да се появява по стените.
— Не го ли направи нарочно?
— Не.
Няма защо да се срамуваш.
Свалих ръцете й.
Защото аз се чувствам по същия начин като теб.
Очите й бяха затворени. Наведох се да я целуна. Беше бегла целувка, даже не приличаше много на истинска. Но сърцето ми заби лудо.
Тя отвори очи и се усмихна.
— Искам да чуя и другото. Как ми спаси живота.
— Не си спомням дори как стигнах до тук, а после не можех да те намеря и къщата ви беше пълна с всички онези страшни хора, които изглеждаха така, сякаш бяха маскирани като за карнавал.
— Не бяха маскирани.
— Досетих се.
— И после ме намери? — Отпусна главата си в скута ми и ме погледна усмихнато. — Скитал си из коридорите и стаите на белия си жребец и накрая ме спаси от сигурна смърт от ръцете на злия магьосник?
— Не се шегувай. Наистина беше страшно. И нямаше жребец, по-скоро куче.
— Последното, което си спомням, е как чичо Макон говори нещо за обвързването. — Лена навиваше къдриците на пръста си със замислено изражение.
— Какъв беше онзи кръг?
— Sanguinis circus. Кръвният кръг.
Опитах се да не изглеждам много уплашен. Едва бях понесъл представата за Ама и пилешките кости. Не мисля, че бих издържал гледката на истинска кръв, била тя и от пилета. Поне се надявах, че като говорят за кръв, имат предвид пилешка.