— Не видях никаква кръв.
— Не истинска кръв, глупаче. Кръв като връзка, като семейство. Цялото ми семейство е тук за празника, спомняш ли си?
— Да, извинявай.
— Казах ти. Хелоуин е могъща нощ за магии и заклинания.
— А какво точно правите в този кръг?
— Макон искаше да сложи заклинание за обвързване на „Рейвънуд“. Имението винаги е обвързано, но подновяваме заклинанието на всеки Хелоуин за следващата година.
— Но нещо се е объркало.
— Предполагам, защото бяхме в кръга и после чух как чичо Макон говори на леля Дел и всички започнаха да крещят и да споменават името на някаква жена. Някаква си Сара…
— Сарафина.
— Сарафина. Това ли беше името? Никога не съм го чувала преди.
— Сигурно е от Мрака, тъмен чародеец. Всички изглеждаха, не знам… уплашени. Чичо ти май беше уплашен. Знаеш ли какво е станало? Наистина ли е искала да те убие?
Всъщност не бях сигурен, че искам да знам отговора.
— Не знам. Не си спомням много, с изключение на гласа — като че ли някой ми говореше някъде отдалече. Но не запомних какво казваше. — Сви се в скута ми и небрежно се облегна на гърдите ми. Почти усещах как бие сърцето й, като малка уплашена птичка в клетка. Бяхме толкова близо, колкото могат да бъдат двама души, без да се поглеждат един друг. А тази сутрин ми се струваше, че и двамата предпочитахме да бъде точно така. — Итън. Губим време. Няма смисъл. Каквото и да е било това, която и да е тя, не мислиш ли, че е дошла за мен, защото след четири месеца ще стана чародеец от Мрака?
— Не.
— Не? Само това ли ще кажеш за най-лошата нощ в живота ми, нощта, в която почти ме убиха? — Лена се отдръпна от мен.
— Помисли малко. Щеше ли тази Сарафина — която и да е — да те преследва, ако си от лошите? Не, добрите щяха да те преследват. Виж Ридли. Никой от семейството ти не размаха приветствени знамена, за да я приветства.
— С изключение на теб. Голям глупак се оказа. — Сръга ме закачливо в ребрата.
— Именно. Защото аз не съм чародеец, аз съм един жалък смъртен. И ти сама каза, че ако тя ми нареди да скоча от скала, аз ще скоча.
Лена тръсна глава.
— Майка ти никога ли не те е питала за същото — дали ако приятелите ти кажат да скочиш от скала, ще го направиш?
Прегърнах я отново. Чувствах се по-щастлив, отколкото би трябвало, като се имаше предвид миналата нощ. А може би Лена се чувстваше по-добре и аз само отразявах емоциите й. През последните дни между нас имаше такава силна връзка, че понякога ми беше трудно да разбера кои са моите и кои — нейните чувства.
Знаех само, че искам да я целуна.
Ще станеш Светлина.
И го направих.
Определено Светлина.
Целувах я отново и отново, притисках я в прегръдките си. Да я целувам беше като да дишам. Трябваше да го правя. Не можех да се спра. Телата ни бяха допрени плътно едно в друго. Чувах как диша, как силно бие сърцето й. Цялата ми нервна система пламна. Косата ми започна да се изправя. Нейните къдрици се разпиляха в ръцете ми, тялото й се отпусна до моето. Всеки допир до косата й беше като токов удар. Чаках това да се случи от първия момент, в който я срещнах, от първия път, в който я сънувах.
Все едно ме порази мълния. Бяхме едно цяло.
Итън.
Дори и в главата си, усетих тревогата в гласа й. Тя премина към мен, сякаш нещо ни пречеше да бъдем по-близко един до друг. Кожата й беше мека и гореща. Леките убождания ставаха постепенно по-силни. Устните ни бяха неопитни и някак странно раними — не можехме да се целунем по-силно. Леглото започна да се тресе и после се вдигна във въздуха. Чувствах как се люлее под нас. Дробовете ми щяха да се пръснат всеки момент. Кожата ми стана студена. Светлините в лампата загасваха и светваха, а стаята се завъртя, или пък просто вътре притъмня. Не можех да кажа и не знаех дали причината всъщност не е в мен или в тази светлина.
Итън!
Леглото се стовари с трясък на пода. Чух някъде отстрани звук от трошащо се стъкло, сякаш се беше счупил прозорец. Чух и как Лена плаче.
И после чух детски глас.
— Какво става, Лена-Селена? Защо си толкова тъжна?
Почувствах малка, топла ръка на гърдите си. Топлината се разпростираше от ръката по тялото ми и стаята спря да се върти, и отворих очи.
Риан.