Изправих се, главата ми бумтеше така, че щеше да се пръсне. Лена беше до мен, с все още опряна на гърдите ми глава, точно както и преди час. Само че този път прозорците на стаята й бяха счупени, леглото й беше строшено, а малко русокосо момиче стоеше пред нас. Лена се опита да махне едно счупено парче стъкло от мен и от това, което беше останало от леглото й.
— Мисля, че скоро на всички ще им стане ясно каква е дарбата на Риан. — Усмихна се и придърпа момиченцето към себе си. — Тавматург. Чудотворец. Никога не сме имали такъв в рода ни.
— Предполагам, че това е по-якото име за чародейски лечител — казах, докато потърквах главата си.
Лена кимна и целуна Риан по бузата.
— Нещо подобно.
27.XI
Просто вашият обикновен американски празник
След Хелоуин имах предчувствие за затишие преди буря. Дните следваха обичайния си ритъм, но всички знаехме, че часовникът тиктака. Ходех всяка сутрин до ъгъла, за да ме вижда Ама, Лена ме вземаше с колата си, Бу Радли ни пресрещаше при магазина и ни следваше до училище. С отделни изключения като Уини Рейд, единственият член на отбора по дебат в гимназията, който правеше дебатите наистина трудни, и Ръбърт Лестър Тейт, който бе печелил щатското състезание по правопис две години подред, единственият човек, който сядаше до нас в стола, беше Линк. Когато не ядяхме в училище, не се уединявахме на скамейките на стадиона или не ни шпионираше директор Харпър, ние се затваряхме в библиотеката и препрочитахме документите за медальона, надявайки се, че Мариан ще се изпусне и ще ни каже нещо. Нямаше следа от флиртуващи сирени с близалки и смъртоносни хватки, нито от необясними силни бури или зловещи черни облаци в небето, нито дори мистериозни вечери с Макон. Нищо необичайно.
Освен едно. Най-важното. Бях луд по момиче, което изпитваше абсолютно същото към мен. Кога се е случвало подобно нещо? Фактът, че тя е от друг свят, че може да прави магии, беше много по-лесен за възприемане от самата идея, че въобще съществува.
Имах Лена. Тя притежаваше свръхестествени сили и беше красива. Всеки ден бе ужасяващ и всеки ден бе съвършен.
И тогава, ей така, отникъде, немислимото се случи. Ама покани Лена на Деня на благодарността.
— Не знам защо искаш да дойдеш у нас на Деня на благодарността. Доста е досадно. — Бях нервен. Ама очевидно беше намислила нещо.
Лена се усмихна и това ме успокои. Нямаше нищо по-прекрасно на света от нейната усмивка. Направо ме зашеметяваше.
— Не мисля, че звучи досадно.
— Никога не си била на Деня на благодарността в нашата къща.
— Никога не съм била на Деня на благодарността в чиято и да е къща. Чародейците не празнуват този празник. Той си е за вас, за смъртните.
— Шегуваш ли се? Без пуйка? Без тиквен пай?
— Не.
— Не си яла много днес, нали?
— Не особено.
— Добре, значи всичко ще бъде наред.
Подготвих Лена предварително за някои малки особености на нашето семейство, за да не се изненада, когато Сестрите започнат да завиват излишните кексчета в кърпичките си и да ги пъхат в чантите си. Или когато леля Каролин и Мариан прекарат половината вечер в спорове къде се е намирала първата библиотека в Съединените щати (Чарлстън) или какви са правилните пропорции за получаване на цвета „Чарлстънско зелено“ (две части „черното на янките“ и една част „бунтовническо жълто“). Леля Каролин е куратор на музея в Савана и знае толкова много за архитектурата и антиките от периода на Гражданската война, колкото майка ми за амунициите и бойните стратегии. Защото Лена трябваше да бъде готова за тези неща — за Ама, за смахнатите ми роднини, за Мариан и за вързания от съображения за сигурност Харлон Джеймс.
Пропуснах една важна подробност. Като знаех как са нещата в последно време, в Деня на благодарността тя щеше да се запознае и с баща ми, който най-вероятно щеше да се появи на масата по пижама. Но това просто нямаше как да й го обясня.
Ама се отнасяше много сериозно към Деня на благодарността, което означаваше две неща. Баща ми най-накрая щеше да излезе от кабинета си, въпреки че — технически погледнато — вечерята щеше да бъде късна, т.е. появата му нямаше да е изключение. Но щеше да яде на масата с нас. Това беше абсолютният минимум, който Ама би допуснала. Затова в чест на появата на баща ми в света, който останалите простосмъртни от нас обитаваха всеки ден, тя готвеше като луда. Пуйка, картофено пюре, боб с масло, сладка царевица, сладки картофи, шунка с мед, кексчета, тиква и лимонов пай със сметана и целувки, който след вечерта в тресавището бях сигурен, че приготвя повече за чичо Абнър, отколкото за нас.