Беше изключително непочтено една млада, неомъжена дама да се отдава на някой мъж за една нощ. Ха! Това дори не беше любов, а разврат. Бе чисто и просто секс и похот. Кроеше планове да накара Адам Савидж да я прелъсти. Тя беше едно наистина порочно момиче.
Антония се отпусна отново в леглото и се отдаде на прекрасни фантазии. Когато се събуди, слънцето се бе издигнало високо в небето. Това бе най-хубавото утро, което си спомняше. Това бе денят, който беше очаквала през целия си живот!
През по-голямата част от следобеда се къпа и пя в голямата мраморна вана, а след това започна да се облича и гримира.
Когато приключи, се огледа. Беше се превърнала в красива принцеса от вълшебна приказка. Взира се дълго в лицето си, като опитваше да си представи с какъв рисунък щеше да бъде едновременно привлекателна и неузнаваема. Реши да бъде пеперуда. Големите й зелени очи щяха да бъдат „очите“ върху крилата на пеперудата. Младата жена подчерта внимателно с черен прах за вежди и горните, и долните си клепачи. След това използва преливащ в различни нюанси на зеленото грим, като го редуваше със златен цвят, за да изрисува наклонени линии към слепоочията си, а после надолу към скулите, за да изобрази лястовича опашка. С пръчицата за черния прашец очерта деликатни антени върху челото си и на връхчетата им залепи пайети. Ефектът бе зашеметяващ. Не й оставаше друго, освен да излезе на сцената на Венеция и да изиграе ролята си.
Морето все още не бе погълнало слънцето, когато Антония се присъедини към тълпата. Навсякъде цареше веселие, звучеше музика и смях. С издигането на бариерата на маските всички други бариери бяха паднали. Непознати контактуваха с лекота.
Настроението на участниците в карнавала беше приповдигнато. Когато над града се спусна мрак, то премина в невъздържаност. Костюмите и дегизировките бяха ефектни. Някои бяха благоразумни, други — невероятно дръзки. Полуголотата беше нещо обикновено. Различията между половете в много случаи бяха размити почти напълно. Външността на едни бе крещяща, на други — неприлична. Мнозина бяха невъздържани, неколцина — направо груби. Всички бяха опиянени, едни от нощта, а други — от онова, което вече бяха погълнали.
Тони измина същия път от вчера, като се усмихваше в отговор, когато някой господин докосваше с пръсти устните си в знак на одобрение. Вече беше научила, че италианците изразяват възхищението си, когато видят привлекателна жена, и то не само по време на карнавал.
Фоайето на „Каза Фроло“ бе ярко осветено. В ресторанта свиреха музиканти и мелодичните звуци плуваха над танцуващите заедно със серпантини и облаци от конфети. Младата жена оглеждаше всяко лице; търсеше един-единствен мъж в тълпата. Тъй като не го забеляза, започна отново да си пробива път — беше много лесно да го пропусне сред морето от маскирани хора. Най-после се увери, че все още не е слязъл във фоайето на двореца. Реши да се качи на вътрешния балкон, убедена, че апартаментът му е на същия етаж.
Заизкачва мраморните стъпала и в този момент към нея се запъти внушителна фигура. Тя носеше ален тюрбан, украсен с пауново перо. Източната туника бе опъната на широките му рамене. Сърцето й заби по-силно, когато забеляза, че очите на раджата бяха вперени в нея. Разстоянието помежду им се топеше. Затаила дъх, Тони осъзна, че от положението си няколко стъпки над нея, той имаше неограничаван от нищо изглед към гърдите й, изложени на показ от златистия корсаж.
— Синьоре — прошепна тихо, подканящо тя.
— Voi siete bella (Красива си), tesoro (скъпа). Baciami! (Целуни ме). — И той протегна алчно ръка към нея.
Това не беше гласът на Савидж. Зениците на Тони се разшириха уплашено, когато видя, че очите му бяха тъмни.
— Не, не — възкликна тя и се отдръпна.
Реакцията й като че ли го пришпори; непознатият я дръпна и я притисна към себе си, приведе се и приближи устни към нея.
Младата жена се съпротивляваше диво.
— Но, но, но, синьоре, но!
Върху рамото на раджата се облегна бронзова ръка.
— Мисля, че „но“ означава „не“ и на английски, и на италиански.
Антония едва не припадна от облекчение. Не можеше да обърка гласа на Савидж. Макар в момента да бе завоалиран в привидно кадифени, опасни нотки, заплахата бе очевидна.
Раджата падна на колене, тъй като болезненият натиск върху раменете му се увеличи. След това Адам хвана девойката за ръката и я поведе надолу към партера. Тя усети как топлината преминава от дланта му нагоре по ръката й. Настойникът й бе облечен в черно. Полу-маската на черен леопард, която свършваше току над устните му, скриваше белега. От широките му рамене се спускаше черна пелерина. Знаеше, че за нея той представлява далеч по-голяма заплаха от раджата.