Главната клюка на деня бе връзката на Уелския принц и госпожа Фицхърбърт. Аморет сподели, че Джордж се съветвал с всичките си приятели, дали да не предизвика краля и да се ожени без неговото съгласие. Повечето се съмняваха в такава възможност поради омразния Брачен акт, според който никой член на кралското семейство не можеше да се ожени по своя воля преди навършване на двайсет и петата си година.
— Защо просто не заживеят заедно, докато той стане на двайсет и пет? — обърна се към Аморет Антония.
— Госпожа Фицхърбърт предпочита смъртта пред безчестието. Почтеността е нейният господ. Но, да си остане между нас, тя няма да му позволи да я изчука, преди да стане Уелската принцеса!
— Не са ли правили любов още? — попита невярващо Тони. — Нищо чудно, че принцът изгаря от страст.
— А за тая работа има само един лек — заяви Шери.
— Господ да ме убие, това място предразполага към разврат — засмя се Аморет и посочи към алеите, заобиколени от високи плетове и дървета, които водеха към изолирани горички и малки изкуствени пещери.
Антония забеляза, че леката мъглица постепенно се сгъстява и придава призрачна атмосфера на градината. Светлината на стотиците лампи мъждукаше неясно под нейния воал, който плуваше над дърветата и висеше над покритите с чакъл пътеки.
Забеляза висок мургав мъж, придружен от ярко облечена жена. Това може и да не бяха Адам Савидж и Анджела Браун, но настроението й се развали.
— Тук е доста влажно. Да минем покрай павилионите и ротондите, за да отидем към театъра — предложи младата жена.
— Не мислите ли, че трябва да вечеряме, преди да отидем в театъра — предложи Аморет.
Антония вдигна рамене.
— Има толкова народ, че вероятно няма да намерим места.
— Така е — съгласи се събеседникът й. — Всички ще искат местата, от които се виждат както кралската ложа, така и сцената.
— Единственото желание на Джордж е изолирана ложа на връх Венера — пошегува се Шери.
Тони трябваше да размишлява известно време, за да разбере сексуалния намек в думите му. Леко се изчерви.
— Шери, коремът ми вече мисли, че са ми прерязали гърлото — оплака се Аморет.
— Ох, добре. Мисля, че и аз съм малко гладен. Ако нямаш намерение да ядеш, защо не отидеш да запазиш места в театъра, Тони?
Младата жена предпочиташе да бъдат заедно, но веднага се смъмри за страхливостта си. Мъглата се бе сгъстила още, а тълпата бе оредяла, или поне така изглеждаше, тъй като бялата пелена изолираше хората.
Антония тръгна по една от алеите, заобиколи някакъв храм и мина през обвит с пълзящи растения портал. В този момент дочу, че чакълът зад нея заскърца. Спря и се обърна, но не видя друго освен процеждащата се през гъстата мъгла слаба светлина на лампите. Ускори крачка, все така устремена към театъра, но в мъглата всичко й се струваше странно и в крайна сметка започна да мисли, че не бе завила където трябва. Музиката и носещият се от тълпите шум като че ли заглъхваха с всяка следваща крачка.
Сърцето й заби учестено, тъй като продължаваше да чува стъпки зад гърба си. Огледа се още няколко пъти; не се забелязваха никакви неясни фигури, колкото и да се взираше.
Задъхана и съвсем дезориентирана, Тони започна да бяга. Само след няколко минути си даде сметка, че това бе най-лошото, което можеше да стори; бе се озовала в някаква отдалечена част на градината, където имаше само поляни и дървета.
Трябваше да спре и да събере мислите си. Ако презираше нещо с цялото си сърце, това бе страхливостта. Събрала кураж, младата жена пристъпи на откритото пространство сред храсталаците и извика:
— Бърнард Лам, покажи се, за да те видя, хленчещ страхливец такъв!
Мълчание.
— Ела да се бием като мъже, кучи сине!
Абсолютна тишина.
Антония напипа ножа в джоба си.
— Ще те удавя в собствената ти кръв!
Абсолютна, ненарушавана от нищо тишина.
Пулсът й започна да се нормализира. Най-после успя да си поеме дъх с пълни гърди. Ако наистина никой не я преследваше, колко ли глупаво изглеждаше така, докато отправяше грозни заплахи в смълчаната нощ. Реши да се прибира. Воксхол Гардънс вече не я привличаше.
Тръгна с отмерени стъпки. Очите й не пропускаха нищо, ушите й бяха наострени, всичките й сетива бяха нащрек за евентуалната опасност, докато търсеше верния път.
Въздъхна с огромно облекчение, когато най-после премина през портала и напусна парка. Пътят, който водеше към Темза, тази нощ бе изпълнен с хора. Страховете й започнаха да се разсейват и тя се почувства в пълна безопасност. В този момент се случи онова, от което се бе опасявала!