— Това трябва да е Нокмилдаун Маунтинс.
Тони се обърна към иконома и той си помисли, че никога не я бе виждал така сияеща.
— Блакуотър е прекрасен — изрече благоговейно тя.
През следващите няколко дни Антония огледа подробно всяко кътче на замъка и обширните му градини.
Имаше дневна, всекидневна, дори билярдна, както и малка библиотека и параклис в доста плачевно състояние. Навън имаше горна и долна градина, както и овощна градина. Младата жена използваше с безкрайна радост тайната стълба, която водеше от къщата на вратаря с двете еднакви кулички към цветните алеи на градината, осеяна с пълзящи растения и ранни рози.
В малката, заградена със стени градинка откри истинско съкровище. Това бе хамак, опънат между две големи сенчести дървета. Все още дребните им пролетни листенца пропускаха свободно слънчевите лъчи.
Един следобед Антония откри в библиотеката някакви документи, свързани с историята на замъка, и се отпусна в хамака, за да ги прочете. Историята на Блакуотър бе смайваща. Потъна в мечти и постепенно се унесе в сън, докато хамакът се полюляваше лекичко.
В края на седмицата Адам Савидж отплава за Корк. През същата седмица вече бе пътувал на два пъти до Франция и му се струваше, че изобщо не е слизал от кораба. Когато пристигна в Кинсейл, бе впечатлен от обширните земи, които принадлежаха на замъка. Крайбрежието беше диво, сурово и изключително живописно. Младият мъж наблюдаваше красивата природа, а морският вятър рошеше черните му коси. Сега бе много приятно, но през зимата сигурно щеше да бъде мрачно и бурно. Преди да си тръгне, той вече бе убеден, че замъкът и прилежащите към него земи са завладели сърцето му.
Произнесе титлата, за да я усети върху езика си. Маркиз Кинсейл. Добре звучеше. Купи кон и реши да язди до Блакуотър в съседното графство.
Щом навлезе по-навътре към сушата, Адам забеляза, че там климатът бе по-мек, отколкото на брега. Пролетта вече бе дошла и дивите цветя изпълваха всяко възможно пространство, а ранните диви рози се катереха по каменните стени.
Савидж пътуваше по същия път, по който бе минала и каруцата с понито. Видя назъбените стени и издигащите се високо в небето кулички, кацнали върху покритата с дървета скала над реката. Премина под средновековната порта и се озова в двора.
Незабавно се появи коняр, за да отведе жребеца му; бе разбрал по внушителната фигура и авторитетния вид на новодошлия, че това трябва да е самият маркиз. Когато влезе в баронския хол, Адам изпита усещането, че се прибира у дома. Насреща му се спусна госпожа Кени и побърза да се поклони. Младият мъж заяви, че желае да огледа лично всичко. Онова, което видя, му хареса.
Забеляза Тони, отпуснат върху един хамак, и се отправи към малката, заградена от високи стени градина. Загледа се в спящата фигура и поразен примигна. Тъмните ресници бяха надвиснали над розови бузи. Деликатната длан бе сгушена върху гърдите. Чертите на юношата бяха определено женствени и това накара настойникът му да се намръщи.
В този момент Тони отвори очи и се начумери; стана й неприятно, че Савидж я бе заварил заспала. Изправи се пъргаво, пъхна ръка в джоба на панталона и извади смачканите страници.
— Добре дошъл в Блакуотър. Не е нужно да търсиш повече. Това място е прекрасно. Първоначално е било манастир. Крал Джон издига оригиналния замък. Помисли си само… крал Джон! Ела да видиш банкетната зала — подкани го тя.
Адам продължаваше да се взира поразен в нея. Повереникът му можеше безпроблемно да мине за жена! Миглите му бяха извити, а устните пълни, почти чувствени. Когато Тони го поведе към залата, погледът на младия мъж се плъзна по високата му фигура. Хванатите отзад коси на младежа бяха станали прекалено дълги, а задникът му бе прекалено закръглен. Нима бе възможно Тони да е жена? Не, подобна мисъл бе абсурдна! Отхвърли я веднага.
Савидж оглеждаше красивата старинна зала, но очите му непрекъснато се връщаха върху юношата. Искаше му се да може да надзърне под батистената риза. Въображението му явно се бе развихрило, защото му се стори, че вижда очертанията на женска гръд.
— Виж това — възкликна Тони.
Деликатната му длан галеше с любов орнаментираната с дърворезба рамка. „Та той докосва предметите също като жена“ — помисли Адам, неспособен да се отърве от подозренията си. Ръцете го сърбяха да свали кожената каишка от дългите черни коси. Опита се да си обясни това странно желание.
— Не е достатъчно светло, за да се прочете какво е гравирано тук. — Махна ремъчето от косите си и привърза с него едното перде. — Дай ми и твоето.