— Този нелеп фарс изобщо не бе нужен, лейди Кучко. Единственото, което бе нужно да кажеш, за да запазиш безценното си имение след изчезването на брат ти, бе, че е заминал в Цейлон, за да утеши наскоро овдовялата ви майка.
Антония го наблюдаваше изумено. Колко просто. Защо, за Бога, не се бе сетила за това?
— Ще те освободя от безскрупулното си присъствие. Лондонските дами очакват завръщането на незадоволената ми мъжественост. — Белегът на устните му се изви подигравателно, когато размаха с широк жест ръка. — Моля, чувствай се свободна да се наслаждаваш на гостоприемството на Блакуотър Касъл. Аз трябва да се погрижа за пренасянето на контрабандна стока до Франция — заяви и това бе самата истина.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Адам Савидж влезе в Дънгарвън привечер и се качи на първия кораб, който щеше да отплава за Англия. Непрекъснато мислеше за лейди Антония Лам и нейните странности. Преживяваше отново и отново всяка мисъл, всяка дума от мига, в който я бе видял заспала върху хамака и бе разбрал, че Тони Лам не бе женствен младеж, а истинска жена.
Откритието го бе смаяло. Притесняваше го нещо, но не можеше да определи точно какво. Тъкмо когато решеше, че е съвсем близо до откритието, то му се изплъзваше.
Адам се връщаше към опитите си да направи мъж от своя повереник. Изохка, като се сети за нощта, когато я бе отвел пияна в дома й. Помнеше съвсем ясно как й бе подал лопата и бе наблюдавал как почиства конюшнята в Идънуд. Засмя се. Наистина бе мъжко момиче, за Бога, след като бе успяла да почисти няколко отделения.
Изчерви се при спомена как й бе наредил да легне в неговата койка, а след това бе накарал представителя на френските власти да повярва, че двамата са хомосексуалисти. Гневът на Антония след излизането на французина показваше ясно, че бе разбрала за какво бе намеквал. Въпреки това бе останала и се бе грижила за него през онази мъчителна нощ.
Боже, нищо чудно, че имаше толкова добър вкус при създаването на дом и че бе избрала да внася и изнася женски дрехи и перуки. Как не бе разбрал, че Тони е жена? При това много хубава и привлекателна.
Побърза да спре тези прекалено опасни мисли. Той й беше настойник, тя — негова повереница и същевременно — най-вбесяващото създание, което бе срещал. Но какво в нея пробуждаше някакви други, смътни спомени? Нещо в нея го вълнуваше. Какво бе то, какво, се опитваше да си спомни?
Щеше да проучи до дъно историята с проклетия Бърнард Лам. Ако той действително представляваше опасност за Антония, скоро щеше да я отърве от него. Савидж направи една обиколка на палубата, като избягваше и пасажерите, и екипажа. За едно нещо определено грешеше. Мъжете щяха да се надпреварват да й предлагат брак. Красива жена с нейните огън и страст бе рядкост. Майка й бледнееше пред нея. Тези замечтани зелени очи, които само за секунди се превръщаха в бляскави смарагди, тези дълги, стройни крака. Изведнъж застина. Зелени очи, дълги крака… не, не можеше да бъде. Ан! Ан Ламбет! Не успяха да открият никакви следи от нея, защото Ан Ламбет беше Антония Лам!
Тази мисъл го възмути. Пламна от гняв. Беше много по-ядосан отколкото при откритието, че Тони е жена. Проклетата кучка! Боже Всемогъщи, та той бе сгоден за майка й! Беше настойник на Антония. Вероятно щеше да му стане дъщеря. Това бе почти равностойно на кръвосмешение! Настойник, който спи с повереницата си… това бе в противоречие с всякакъв кодекс на честта. Бе отвратително от морална гледна точка. Яростта му не знаеше граници. Заслепяваше го. Решително тръгна към капитана, застанал зад кормилото.
— Искам да се върна незабавно в Ирландия!
Човекът го изгледа така, сякаш пред него бе застанал някой побъркан.
— Не мога да обърна кораба насред Ирландско море!
— Защо не? — попита Адам.
— Това е планиран рейс. Посред нощ е. Има и други пътници. Ще си искат обратно парите.
— Ще платя всичко, което е нужно, ако върнете кораба обратно в пристанище Дънгарвън.
Капитанът го изгледа замислено и само след минути достигнаха до споразумение.
Розовите пръсти на зората вече докосваха небето, когато Савидж пое отново дългия път до Блакуотър. „Червено небе сутрин, предупреждение за моряците“ — промърмори под носа си той, сигурен в предстоящата буря.
Блакуотър тъкмо бе започнал да се пробужда. Петлите кукуригаха, добитъкът мучеше. Росата по тучната трева блестеше като диаманти, а всички паяжини бяха окичени със скъпоценни камъни.