Щом стъпи в баронската зала, около него се разнесе апетитният аромат на шунка и прясно изпечен хляб. Изкачи някакви стълби, влезе в голяма двойна спалня и остави багажа си в нея. Прозорецът го привлече неудържимо. Дъхът му секна, когато разбра, че е избрал крилото, надвиснало над скалата. Стаята го устройваше чудесно. Дъбовото легло с четири колони беше масивно, камината бе изсечена от местен камък. Помещението бе увиснало между земята и небето и гледката бе изключителна.
Веждите на господин Бърк се повдигнаха при появата на новодошлия. Беше чул плача на Антония предишната нощ, когато Савидж бе напуснал замъка, и за да я утеши, бе решил да й приготви вкусна закуска, която да й занесе на поднос в стаята. За съжаление сега това бе невъзможно. Настойникът на момичето се бе върнал за втория рунд.
Когато се появи, Антония носеше кремава рокля от муселин, а в копринените й черни коси бяха вплетени рози със същия цвят. Беше същинско олицетворение на невинността, уязвимостта и нежността. Сърцето му спря да бие за момент. В следващия миг гневът надделя над всичко друго. Савидж пристъпи заплашително към нея.
— Трябва да съм най-тъпият мъж на земята, щом не успях да позная тези котешки очи.
— Самокритичността е безценен дар — отвърна тихо тя.
Думите, но не и тонът, бяха подигравателни.
— Имаш ли представа колко непростима е постъпката ти? — Гласът му раздра въздуха като камшик. — Аз съм ти настойник. Не си ли даваш сметка, че всякаква интимност помежду ни е възмутителна?
— Възмутителна — съгласи се меко тя.
Гневът му прерасна в ярост и той извика:
— Онова, което направи, е скандално!
— Скандално — съгласи се отново Антония.
— Аз съм натоварен да отговарям за твоя морал — продължаваше да гърми гласът му. — Онова, което ме примами да сторя, е забранено!
— Забранено — прошепна с копнеж тя.
— Престани. Държиш се като свикнала на безразборни връзки куртизанка!
— Картините от „Кама сутра“, които ми показа, ме научиха на прекалено много неща — усмихна се изкусително Тони.
— Мили Боже, нямаш ли срам?
— Ти ме научи, че когато един мъж и една жена споделят леглото, няма място за срам.
— Ти си само на седемнайсет години! — извика Савидж.
— Това не промени нищо във Венеция.
— Разбира се, че промени, и то много. Защо мислиш не спах с теб? Защо не отнех девствеността ти?
— Каза, че това ще бъде подарък за любовника ми — отвърна с прелъстителен тон младата жена.
С потъмняло от гняв лице той грубо я стисна за раменете и я разтърси. Обаче Антония се притисна чувствено към него и впи поглед в сините му очи.
— Някои неща помежду ни останаха недовършени, Адам.
Този път младият мъж бе обзет не само от ярост, но и от желание. Отдръпна се рязко. Тя наистина се опитваше да го прелъсти, и то в момент, когато той самият се бореше отчаяно с неистовото си желание да я събори на пода, да разтвори бедрата й върху копринения килим и да проникне в тялото й.
Адам Савидж навлезе дълбоко в долината Блакуотър; стараеше се да се освободи от гнева и страстта. Красотата, която го заобикаляше, скоро се справи с яда му. Където и да попаднеше погледът му, навсякъде виждаше една почти обезпокоителна красота — и в замъка с високи кули, и в черно-зелените води, и в потъналата в зеленина долина. Струваше му се, че това кътче от Ирландия, което вече можеше да нарече и свое, беше творение на някакво вълшебство.
Образът на Антония го преследваше. Гневът си бе отишъл, но сладострастието оставаше. Изглеждаше напълно логично, че бе открил именно тук своята златна богиня, тъй като тя също бе магьосница. Беше го омагьосала още във Венеция. Заставаше като жива пред него всеки път, когато той затвореше очи. С всяка глътка въздух, която поемаше, усещаше излъчващия се от тялото й аромат на виолетки. Кожата й бе като гореща, коприна под мазолестите му пръсти. Дори споменът за нейното ухание и вкус бе способен да го възбуди. Адам Савидж обаче знаеше, че не зелените й очи и дългите крака го бяха направили неин роб. Тя го приемаше и харесваше такъв какъвто е. Намираше го за изключително привлекателен и не го криеше. Белезите му не само не я отвращаваха; те я възбуждаха.
Въпреки това Адам си налагаше да погледне разумно на нещата. Обществото забраняваше на един настойник да направи младата си повереница своя любовница. А той имаше нужда от одобрението на онези, които разполагаха с влияние, ако желаеше да участва в управлението на Англия. Беше се отдал на предостатъчно нелегални дейности, които трябваше да се държат в пълна тайна, за да си позволи и връзка, която можеше да го компрометира завинаги в очите на хората от висшето общество.