Разгледаха заедно замъка, а след това по тайната стълба излязоха в градината. От цветята се сипеше прашец и превръщаше въздуха в уханна мъгла.
Младата жена се подпря на рамото му, а ръката му я обгърна през кръста.
— Нека си обещаем да се върнем през есента, за да оберем плодовете.
Савидж я притисна към тялото си. Той вече бе откъснал плода.
В ранния следобед се отправиха към реката; там, под дърветата, стоеше закотвена плоскодънна лодка. Савидж взе оставената в нея въдица.
— Я да опитаме дали ще успеем да хванем сьомга.
— По дяволите риболова! — възкликна Антония, която бе седнала на един камък, за да свали обувките и чорапите си. — Вече не съм длъжна да се отдавам на тези проклети мъжки занимания!
— Аз ще ловя, а ти можеш просто да изглеждаш красива.
Младият мъж се отпусна на земята, подпрял гръб в един пън.
Тони повдигна поли, за да потопи краката си във водата. След малко ги повдигна още.
— Ако поразголиш още малко изкусителните си дълги крака, ще се озовеш по гръб върху тревата — пошегува се Адам.
— Ти риба ли ловиш или се хилиш похотливо?
— И двете — усмихна се още по-широко той.
— Ти ми каза да изглеждам красива — отвърна Антония и извади крака от водата, но продължи да държи нагоре полите си.
— Ела тук!
С желание се подчини на командата. Ръката му погали слабия й прасец, после се плъзна по бедрото й.
— Ах, безсрамница, не си си сложила гащи.
— Знаех си, че няма да ти бъде нужно много време, за да откриеш тайната ми — пошегува се тя.
Младият мъж я придърпа в скута си, забравил за въдицата и ръката му се засуети под полата, изучавайки меките й закръглени форми и влажни отвори.
Съблече я бързо, но последвалата любовна игра бе бавна и продължителна, така че накрая Антония не можеше да издържи нито секунда повече.
Тя лежеше отпусната върху тревата, а вълните от удоволствие следваха една след друга. Онова, което правеше с нея, увеличи страстта и глада му. Любиха се отново почти диво. Двойка леопарди, които се чифтосваха в тревата. След това обаче Адам бе толкова нежен с нея, че гърлото й се стегна, а от очите й всеки момент щяха да потекат сълзи.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
Прекарваха заедно всеки миг от деня. Правеха си безкрайни разходки през дълбоките долини и високите хълмове. Енергията на младия мъж бе неизчерпаема и когато Антония се умореше, той я носеше върху раменете си, като се шегуваше.
— Не го правя заради теб, а заради себе си. Като вдигнеш полите си и размахаш тези крака върху раменете ми, започвам да мисля, че съм умрял и съм се пренесъл в рая.
— Ти си самият дявол, дори няма да те пуснат да се доближиш до небето.
— Не злорадствай. Аз те опетних и сега вече и ти си прокълната.
Тони вдигна тъмните си коси и ги остави чувствено да се разпилеят върху раменете й.
— За мен светът вече е изгубен.
— Питам се дали винаги ще се чувстваш така? — промълви със сериозен вид той.
Младата жена потръпна, сякаш от мрака я бяха докоснали с пръст. Отхвърли мрачните усещания. Отказваше дори да мисли за утрешния ден, докато все още имаха днешния… и нощта.
Разхождаха се с каруцата с понито, посещаваха съседните градчета, в които имаше пазар. Един ден Савидж я заведе на пазара на коне в Талоу и й купи прекрасна бяла кобила с копринена грива и опашка.
— Ще я откарам в Идънуд за теб — рече замислено той.
— Идънуд — прошепна с любов и копнеж Антония.
Очевидно той очакваше тя да посещава Идънуд достатъчно често, за да язди, но не я бе поканил да живее там. Не бе й предложил и брак. Побърза да прогони тази мисъл. Нямаше да провали времето, което им оставаше да прекарат тук, като се отдава на напразни желания. Във Венеция бе открила романтичната връзка и преживяване, но в Ирландия бе открила любовта. Беше луда от любов по него.
Адам я наблюдаваше със загадъчно изражение.
— Идънуд! Значи това било. А аз се чудех защо една красива титулувана дама ще дава благоволението си на грозен грубиян като мен. Сега разбирам, че примамката е Идънуд.
— Не е вярно! — възпротиви се бурно младата жена. — Не само Идънуд, а и всичките ти сандъци със злато, имението ти в Цейлон и замъка Блакуотър ме привлякоха.
— Кучка! — изруга той.
Радваше се обаче, че тя обича Идънуд; та то бе олицетворение на лелеяните цял живот мечти. Знаеше точно какво е да харесваш дадено имение. Не бе продал „Скокът на леопарда“ заради всичкия труд и пот, които бе хвърлил в него. Когато нещо се превърнеше в част от човека, той плащаше огромна цена, ако го изгубеше. Можеше да оцелее, но не и да бъде щастлив.