— Ако наистина, търси спасение, го търси по доста странен начин — заяви сухо Тони.
— Странен и прекрасен е начинът, по който действа Леопардът — рече Джон Бул и докосна с благоговение рубина върху чалмата си.
„Отплатата за греха би трябвало да бъде смъртта — помисли си Антония, — но очевидно са скъпоценни камъни, злато, замъци и титли.“ После въздъхна тежко.
— Иска ми се да не беше такова копеле.
— Доколкото знам, родителите му са били женени. Не е незаконороден — защити го верният слуга.
Младата жена се усмихна.
— Не, само извън закона — промълви тя.
Тъй като все още не се бе стъмнило напълно, Тони излезе под претекст, че иска да разгледа градините. Спусна се към гръцкия храм, премина покрай стройните му колони и се повъртя край вратата. Наоколо обаче бе пълно с градинари и слуги, които я следяха крадешком. Подозираше че всъщност бяха пазачи. Освен това на вратата на храма се виждаше здрава ключалка.
Сърцето я заболя при цялата тази красота. Езерото, с неговите черни лебеди и горичките наоколо, пълни с елени и птици, все едно, че бяха част от рая. Но Идънуд имаше и своята змия. Антония обичаше имението със същата страст, както и неговия собственик Адам Савидж, но сърцето й подсказваше, че трябва да се откаже и от двамата.
По време на вечеря настоя и икономът, и Киринда да се хранят с нея. Забавляваше се безкрайно от остротите, които двамата си разменяха неуморно при играта на старата като света борба между половете. Слушаше ги и се смееше заедно с тях, без да долови реална неприязън помежду им. Те живееха под един покрив от толкова дълго и се познаваха толкова добре, че се чувстваха добре един с друг като чифт удобни стари обувки.
Когато се оттегли за през нощта, Тони нямаше намерение да си ляга веднага. Планът й бе около полунощ да се промъкне в гръцкия храм, за да открие какво складираше в него Адам. Снабди се с тъмна пелерина, газена лампа и тежък меден свещник, с който да разбие ключалката.
Късно след полунощ се загърна с пелерината, намали светлинката на газеничето и взе тежкия свещник. От него щеше да стане чудесно оръжие, ако някой се изпречеше на пътя й.
Запъти се надолу по стълбата. В къщата цареше пълна тишина. Премина през френските прозорци, които водеха към градината. Промъкваше се бавно под сянката на дърветата.
Щом стигна до вратата на храма, постави газеничето на земята. В този момент я обзе колебание — не защото беше заключено, а заради онова, което щеше да види вътре. Защо правеше това? Ако се върнеше в леглото си и се престореше, че не знае нищо за контрабандните занимания на Савидж, Идънуд и неговият господар все още щяха да си останат нейни. Взе решение.
Адам Савидж измъкна оръжието от ръката на тъмната сянка, промъкнала се край храма. Остана изумен, когато се озова лице в лице с Тони.
Младата жена се взираше в него, ужасена, че е хваната на местопрестъплението.
Гласът му бе леден като погледа:
— Няма ли да е по-лесно да използваш ключ?
И той вкара някакъв железен ключ в ключалката и отключи тежката порта.
Антония затаи дъх в очакване. Леопардът вдигна фенера, но не затвори след себе си масивната врата. Вместо това пъхна лампата в ръцете й. В това време тя си представяше колко студено щеше да бъде презрението му и колко горещ — гневът.
— Върви си в стаята, госпожице, ние тук имаме работа да вършим.
До ушите й достигнаха стъпките на приближаващите хора и тя побягна към къщата. Свали наметалото с треперещи ръце и започна да крачи из спалнята си. Страхуваше се от онова, което щеше да й стори.
Младата жена облече бялата батистена нощница. Взе четката, застана пред огледалото и въздъхна тежко.
Решеше се бавно; косата й вече бе стигнала до кръста.
Дочу шум край вратата и дишането й се учести, а пулсът й забърза като полудял. Почти подскочи, когато гласът му прозвуча току зад гърба й. Завъртя се, застана пред него и видя, че бе влязъл през вратата, която свързваше нейната стая с неговата.
— Сигурен съм, че имаш причина да ходиш посред нощ в храма. Защо не я сподели с мен?
Гласът му звучеше измамно меко, като тъмно кадифе. Тони реши да признае всичко и да се остави на неговата милост. Така щеше да скъси разстоянието помежду им и щеше да има възможност да го докосне. Винаги досега едно докосване бе достатъчно, за да разпали страстта му.
— Аз… исках да видя пушките… оръжията, които пренасяш контрабандно във Франция — прошепна тя и пристъпи колебливо към него.
— Пушки!
Гласът му разсече въздуха и я накара да спре. Адам я гледаше така, сякаш я виждаше за пръв път. Колко млада изглеждаше. Снежнобялата нощница с малки копченца й придаваше вид на девица. И тя наистина бе затрогващо невинна. Кой знае какъв й се струваше? Опасен, страшен, ужасяващ! Тя май наистина вярваше, че пренася оръжие.