Файтонът спря на Ландън Бридж и потегли веднага, щом слязоха от него. Прекосиха реката по моста и внезапно се озоваха в друг свят.
— Веднъж ме попита къде съм живял като дете. Ще ти покажа — заяви той.
Сградите бяха паянтови. Това не бяха къщи, а коптори. Мръсни, вонящи, пренаселени бордеи. Заемаха редица след редица, подобни на загнили зъби. Обитаваха ги дрипави мъже, жени и деца.
Улиците бяха задръстени с боклуци. Краставо куче преследваше два плъха. Тони стисна зъби, за да не повърне. Видя, че всички жени и деца бяха босоноги. Само мъжете носеха окъсани обувки.
Навсякъде кипеше работа. Хората може да бяха мръсни и мизерно облечени, но определено не бяха мързеливи.
Въздухът бе влажен, калдъръмът — мокър и хлъзгав поради голямата близост с Темза.
— При прилив повечето от тези къщи се наводняват — отбеляза Адам.
— Нямах представа, че отсрещният бряг изглежда така.
— О, не е само този бряг. Ще ти покажа Уайтчапъл.
Тесните му улици бяха не по-малко мръсни и мизерни. На всеки ъгъл имаше кръчма стояха окъсани, долнопробни проститутки.
— Бедността не винаги е резултат от мързел. На бедните се плащат оскъдни заплати.
— Някои от тези проститутки не изглеждат по-възрастни от дванайсет-тринайсет години — промълви смаяно младата жена.
— Не хаби съжалението си за тях, скъпа. Запази го за малките деца. В Сейнт Джайлс, недалеч от Ландън Уол, има няколко вертепа, където спят по петстотин деца. Там обучават по-големите момчета да бъдат крадци, момичетата — проститутки, а малките ги продават.
Антония го гледаше изумена; гърдите й се бяха стегнали от болка. Как можеше да предположи съществуването на подобни неща? И как можеше да не мисли за тях сега, след като ги бе научила?
В Смитфийлдс, зад Тауър ъф Ландън, младата жена трябваше да закрие носа си заради непоносимата воня. Вървяха до глезените в кравешки лайна, останали от животните, които отвеждаха в кланицата. Продавачите от съседните месарници бяха струпали черва и дреболии направо на улицата.
— А после се чудят защо толкова хора умират от тиф — отбеляза саркастично Савидж.
Тони не знаеше дали ще издържи още дълго, но следваше покорно Адам.
— Населението на Лондон е един милион. Бедните обитават три квартала. Те са безлични, анонимни, неуки. Хиляди от тях завършват живота си в приюти. Парламентът разрешава построяването на приюти, а след това ги оставя на някой фабрикант, за да му осигурят евтина работна ръка. Единственото, което иска законът от него, е да ги поддържа живи. Бедните родители са принудени да дават децата си да работят в заводите от петгодишна възраст. Ако опитат да избягат, ги оковават. И никога повече не виждат дневната светлина. Те са недохранени, работят по петнайсет часа дневно и измират като мухи. За щастие бедните се размножават като зайци.
Младата жена докосна корема си; бе се сетила за детето, което може би носеше. Леопардът хвърли поглед към лицето й и забеляза сълзите й и моментално се разкая.
— Сладка моя, мисля, че вече видя предостатъчно.
Силната му длан я прихвана през кръста и я поведе към Сейнт Пол, където имаше стоянка на коли. Едва когато седна, Антония си даде сметка, че краката й треперят. Облегна се на кожената облегалка и затвори очи.
— Онези, които не отидат в приют, свършват тук.
Клепачите й се отвориха и тя видя, че минаваха покрай затвора „Флийт Призън“.
Не проговориха, докато каретата не спря на Кързън Стрийт. Савидж взе ръката й в своята.
— Утре ще говоря в парламента. Искам да присъстваш, да ми бъдеш морална подкрепа. Сега вече ще можеш да пишеш в дневника си и за нещо друго освен за мен.
Махна кепето и копринената маса на косите й се разпиля около раменете. После я целуна по челото и отвори вратата на файтона.
Естествено през нощта я преследваха кошмари.
На сутринта отвори гардероба. Стори й се, че има поне два пъти повече дрехи, отколкото си мислеше. Прокара длан по шумящата тафта, по шепнещите коприни и нежното кадифе. Сега й изглеждаха много по-красиви, в разцветки, от които дъхът й секваше. Даде си сметка каква щастливка беше.
Бе се държала като разглезено дете, когато недоволстваше, че трябва да носи женски дрехи. Та това бе истинска привилегия — да бъде жена и да притежава толкова много и луксозни тоалети. Реши да облече най-яркия цвят, с който разполагаше, така че да се забелязва отдалеч в залата на парламента.
Оранжевата рокля, подплатена с тъмнокафяво кадифе на ръкавите и подгъвите, беше изумителна. Положи големи грижи за косата си, така че лицето й да бъде оградено с къдрици, а на рамото й да пада дълга букла. Никога повече нямаше да сложи перука, след като бе видяла комичните бели ужасии върху главите на мадам Барас и нейните дъщери. Накрая сложи широка сламена шапка с оранжеви панделки.