ГЛАВА СЕДМА
Адам Савидж обмисляше идеята да се ожени. Беше на трийсет и две. Повечето мъже на неговата възраст вече бяха имали поне една съпруга. Сред управляващата класа браковете се правеха по сметка с цел да се запазят парите, земите и титлите в ръцете на аристокрацията. Доскоро той не притежаваше нищо от това, но сега възнамеряваше да се върне в Англия и да създаде династия.
Щеше да има нужда от специална съпруга: такава, която се чувства в свои води сред висшето общество и може да забавлява и най-високопоставените особи, а в същото време да събужда някакви чувства у него. Лейди Ивлин Лам очевидно отговаряше на тези изисквания. Тя беше изтънчена и с хладна красота; знаеше, че от нея ще излезе прекрасна домакиня на Идънуд, а това щеше да му помогне доста в осъществяването на амбициите му.
Неговата студена английска красавица не го оставяше равнодушен; тя бе предизвикателство за него — щеше да събуди чувствеността й, така че физическата им връзка да бъде задоволителна. Единственият й недостатък бе възрастта й. Не можеше да очаква от нея да го дари с голямо семейство, но той щеше да бъде доволен и само от един син и наследник. Ако се оженеха с Ив, щеше да се погрижи тя да забременее веднага. Освен това бракът му с нея щеше да го направи законен баща, а не само настойник, на вече родените й деца и той се надяваше да им бъде добър родител.
Днес пътуваше за Коломбо с ценен товар за кораба си „Червеният дракон“. Трюмът му вече бе пълен с тиково и абаносово дърво, с черен пипер, мускатов орех и канела. Те можеха да се съхраняват дълго. А след като натовареше последната си реколта от чай и каучук, щеше да види точно колко място остава.
Англия го мамеше да се прибере и той бе решил да отплава със следващия рейс на „Червеният дракон“. Щеше да вземе някои от индийските и ориенталските си мебели, както и петдесетте си сандъка за чай, с изобразен върху тях знак на леопарда, за да ги различава от сандъците, които бяха пълни с чай.
Един от най-малките му кораби, обслужващи китайския маршрут, вече трябваше да е пуснал котва в Коломбо, за да достави несравнимите коприни, които Савидж внасяше в Англия. Веднага след разтоварването на малкия плавателен съд той лично щеше да наглежда натоварването на стоката на Ивлин, която преди няколко дни бе отпътувала за Коломбо.
Адам имаше съвсем бегла представа за онова, което се произвеждаше в плантацията на семейство Лам. В кирпичената постройка се режеше и сушеше индиго. Обширно пространство беше засадено с кокосови палми, най-лесната за отглеждане култура, която даваше най-големи добиви. От човек се искаше само да пусне кокосовите орехи в издълбаните песъчливи дупки. За да пораснат, те не се нуждаеха от друго освен от поливане през ден с малко солена вода и само след две години започваха да дават по шест реколти годишно.
Пътят до Коломбо отнемаше два, а понякога и три дни. Тежко натоварените коли се теглеха от опитомени водни биволи — силни, но бавни животни. Освен кочияши Савидж имаше и лична охрана, която бе научил да си служи с огнестрелно оръжие. По пътищата бродеха разбойници, привлечени от керваните от каруци.
Всичко премина без проблеми. Адам имаше собствени складове край пристана, но тъй като „Червеният дракон“ бе вече там, хората му пренесоха каучука и сандъците с чай направо от колите в товарния трюм.
Капитанът и екипажът на кораба всяваха ужас — имаха вид на типични главорези; Савидж ги бе избирал лично. Плащаше им добре: получаваха постоянно възнаграждение, а също и част от печалбата. Позволяваше им да ходят където искат, щом са свободни. Не се съмняваше, че те осигуряват работа на много кръчми, игрални зали и публични домове, но когато бяха на смяна да пазят товарите и корабите му, никой не се осмеляваше да се появи пиян или дрогиран.
Малкият плавателен съд „Нефритеният дракон“ бе пристигнал едва тази сутрин. След като скъпите коприни бяха натоварени на по-големия му събрат и все още имаше доста място, Адам взе решението, което бе неизбежно. Съобщи на капитана, че ще отпътува за Англия с него и ще бъде готов след две, най-много три седмици.
От известно време водеше преговори с представители на Ийст Индия Къмпани, за да им продаде „Скокът на леопарда“. Когато взе пощата си от Индия, прочете щедрото предложение на компанията.
Савидж се качи в „Нефритеният дракон“, влезе в кабината си и се отпусна на капитанския си стол, вдигнал крака върху масата с картата. Захвърли писмото с предложението върху педантично изпънатите карти, над които бе прекарвал часове по времето, когато корабът бе плавал под неговото командване по кантонския маршрут. Защо не се радваше на истинското богатство, което компанията даваше за „Скокът на леопарда“? Спомни си първите години от престоя си тук. Беше пролял много пот, сълзи и кръв, за да изправи плантацията на крака. Младостта му бе преминала в убийствен физически труд, в безкрайните часове на усилия, от които костите започваха да го болят, а съзнанието му се замъгляваше. Беше рискувал здравето си и знаеше, че до края на живота си ще да получава маларийни пристъпи. Бе рискувал разсъдъка си, като се бе подлагал на убийствена за душата самота, но се бе научил да се слива с природата; бе рискувал безброй пъти живота си в преследване на побеснели слонове, които опустошаваха плантацията му, на пантери, които ядяха добитъка, в потушаване на бунтовете на местните жители, решили да го изгорят, за да отърват земята си от белия човек.