Нямаше разумна причина да не се радва, че се отървава от всичко това. Той обаче не беше разумен; точно обратното. Цейлон бе проникнал в кръвта му, а „Скокът на леопарда“ се бе превърнал в част от него самия. Беше го създал от нищо с голи ръце. Сведе поглед към същите тези ръце. Бяха мургави, силни и в белези. Кутрето на лявата му длан бе обгорено — спомен от падналата върху му светкавица, когато бе бързал да прибере реколтата преди връхлитането на мусоните.
Беше пристигнал тук само с дрехите на гърба си. Сега имаше тази земя и тя бе от голямо значение за него.
Това бе и причината да се колебае, дори след като бе станал милионер. Не желаеше да се раздели със „Скокът на леопарда“.
Взе писмото на компанията и започна да пише своя отговор. Предложи да даде плантацията под наем за две години. Това щеше да даде възможност на Ийст Индия Къмпани да пожъне големите печалби, за които вече бе споменал. Ако в края на този период тя все още искаше да купи плантацията, тогава щяха да преговарят отново.
Младият мъж размишляваше върху току-що направеното предложение; знаеше, че не може да загуби. Ако след тези две години решеше, че все още не може да се раздели със „Скокът на леопарда“, просто щеше да поиска цена, неизгодна за компанията.
Изпрати отговора си още с обратния рейс на пощенския кораб със съзнанието, че щяха да са доволни. Съветваше ги да изпратят незабавно управителя на плантацията, тъй като самият той заминаваше за Англия до три седмици.
Савидж нареди колите да се върнат в „Скокът на леопарда“. Щеше да ги настигне без проблеми на следващия ден. Когато следобедната светлина започна да избледнява, леността бе изместена от вълнение, което неизменно обземаше града с падането на мрака. Жените от висшата класа в техните безформени рокли и с воали изчезнаха и на тяхно място се появиха жени от низшето съсловие, чиито копринени коси не бяха покрити.
Скоро започнаха да се чуват смехове и музика. Улиците се изпълниха с хора, решили да се насладят на всички удоволствия на тропическата нощ.
Уведоми членовете на екипажа, че няма да товарят повече до сутринта. Искаше лично да надзирава подреждането на стоката на Ивлин, предназначена за износ в Китай, за да може да й докладва, когато се върне.
Тази вечер може би щеше да има последна възможност да се наслади на екзотичните прелести на Коломбо. Устните му се разтегнаха в усмивка, щом реши къде да се забавлява. Слезе от кораба и се отправи към града със сводестите джамии. Насочи се на изток и на улица „Келани“ спря пред къщата, известна като „Бижуто на Изтока“. Когато мина през главния портал, младият мъж свали плантаторската си шапка с широка периферия и присви очи, за да свикне с ослепителната светлина.
Стените в приемната зала представляваха огледални тухли с поставени помежду им бляскави аметисти.
Две тъмнокоси красавици го приветстваха топло.
— Леопардът оказва чест на „Бижуто на Изтока“.
Бяха облечени в красиви бродирани сарита с еднакъв нюанс на лилавото. Приличаха на сестри. Това бяха Перла и Седеф, толкова възбуждаща комбинация, че можеха да докарат до лудост един мъж.
Савидж целуна ръцете им и размени любезности с мургавите си домакини, след което грациозно бе поканен да направи първия си избор. „Бижуто на Изтока“ предлагаше две възможности: стимулация или релаксация. Досега винаги бе избирал първото и никога не бе съжалявал. Тази нощ обаче се спря на релаксацията и бе поканен да мине през завесата от мъниста, която криеше сводестия вход вляво.
Разположи се върху мек диван с много възглавници и получи меню, откъдето трябваше да направи следващия си избор. То не бе само за храна. Поведоха го към банята, където шест мургави прислужници свалиха пистолета и дрехите му. Две от тях влязоха в басейна с него, докато останалите наливаха вряла вода от шишетата дотогава, докато температурата се покачи почти до границите на поносимото и малкото помещение се изпълни с пара.