Наблюдаваше напрегнато лицето й. Видя как очите й се разшириха от изненада. Беше си въобразила, че щом му е позволила няколко целувки, ще има право да обсъжда всяко негово действие, всяко негово решение. Савидж се радваше, че почти веднага й бе показал колко се лъже.
— Толкова скоро? — попита тя. Не можеше обаче да се прецени дали паническата нотка, която се прокрадна в гласа й, се дължеше на нейния страх да не го загуби. — Продаде ли „Скокът на леопарда“?
— Не. Давам го под наем на компанията.
Погали бялото й рамо.
— Ивлин, защо не дойдеш с мен?
Мълчанието помежду им се проточи, докато най-накрая тя не го прекъсна.
— Адам, сега Лам Хол принадлежи на сина ми.
Дали бе достатъчно ловка? Дали щеше да й предложи брак? Желаеше богатствата му и знаеше, че единственият начин да ги получи бе, като се омъжи за него. Бракът обаче означаваше да изгуби титлата си, а тя искаше всичко. Тъй като все още не беше сигурна в него, продължи:
— А тук имам подобен на дворец дом, пълен със слуги.
— Идънуд ще бъде като дворец и пълен със слуги — изрече тихо младият мъж.
Ив усети, че краката й се подкосяват от облекчение. В крайна сметка се бе оказало, че наистина е много умна.
— Не мога да мисля сериозно за брак преди изтичането на траура. Иди да видиш твоя Идънуд. Купи титлата, за която говорихме и след това се върни за мен.
— Не искам да се притесняваш за пари, докато ме няма. Уредил съм да теглиш от моята банка в Коломбо.
Видя как очите й светнаха.
Лейди Лам чувстваше, че трябва да се възпротиви на това предложение. Не искаше той да разбере колко важно бе богатството за нея; задачата й не бе лесна, тъй като Савидж бе проницателен човек.
— Адам, не трябва да оставаш с впечатление, че е нужно да ме купуваш.
— Ако парите ми те обиждат, ще ти дам скъпоценности — пошегува се младият мъж; за него тя бе прозрачна като венециански кристал.
Дланта й се плъзна по твърдата му гръд.
— Онези скъпоценни камъни, които залагахме, когато играхме на зар… да не би да са от приказния Град на скъпоценните камъни?
— Да, Ратнапура — отвърна той. — Ходя там всяка година.
— И изнасяш диаманти, рубини и смарагди в Англия, така ли? — попита, затаила дъх.
— Да, но печеля не по-малко и от полускъпоценните камъни. Освен това там се добиват сапфири. А за шепа рупии може да се купи цял сандък с аметисти.
— Това не е чак толкова далеч оттук, нали?
Долови вълнението в гласа й и разбра, че мисълта за скъпоценностите я възбужда. Придърпа нагоре роклята, за да прикрие голото й рамо.
— Като птичи полет наистина не е далеч, но не забравяй, че по средата лежи планината Сабарагамува. Из нея бродят разбойници. Не си ли чувала за практиката на удушаване? Това е ритуалното убиване на пътници. Ратнапура е един от най-ужасните градове на света. Населен е единствено с крадци, убийци и блудници. Забранявам ти да ходиш там, Ив.
Лейди Лам не можеше да си обясни как този мъж успяваше да чете с такава лекота мислите й. Очевидно имаше изключителен опит с жените. Вече от години бе едновременно привлечена и отблъсната от явната му мъжественост. Той я изправи и обхвана лицето й в дланите си, така че да се вгледа в очите й.
— Обещай, че няма да ходиш, и аз ще те обсипя със скъпоценни камъни.
Младата жена преглътна с усилие. Как можеше да устои на подобно предложение? Това бе големият й шанс. Трябваше да го убеди, че желае него, а не богатствата му.
— Ще дойдеш ли при мен утре вечер? — изрече умолително тя, като в същото време го мразеше, задето я принуждава да му се моли.
— Ще опитам.
Ивлин не беше единствената представителка на семейство Лам, която кроеше планове за богатствата на Савидж. Антония се завъртя пред голямото огледало, преди да излезе от стаята си. Полата и сакото й за езда бяха черни, както го изискваше жалейният период. Ефектът обаче се смекчаваше от снежнобялата й муселинена блуза с волани и дантели. Наклонена над извитата й вежда се бе килнала малка, дръзка шапка.
Поздрави елегантното си отражение с камшика си за езда, удари токовете на ездитните си ботуши и застана мирно като войник. Целта й беше Идънуд в Грейвзенд и тъй като яздеше сама и не трябваше да се съобразява с условностите, пришпори коня си и взе двайсетината километра за рекордно кратко време.
Джеймс Уайът, навил нагоре ръкави, я позна веднага и се спусна към нея, за да й помогне да слезе от коня си.
— Лейди Антония, надявах се, че ще ни посетите отново.
Тя се усмихна, като го погледна право в очите с искрено възхищение.
— Идънуд ме привлича като магнит. Това, което създавате тук, направо ме омагьосва. Дори започнах да го сънувам.