— Намери ведрото, лодката се пълни с вода! — извика Антъни.
— Не го виждам. Ще използвам делвата от ябълковото вино.
Една вълна обаче бе отнесла и двата съда.
— Боже, това е само силен вятър, не е буря — заяви младежът, за да успокои и себе си, и нея.
Веднага след това обаче пусна кормилото, за да прекара едно въже през мишниците на сестра си и да я привърже към мачтата. Когато грабна отново румпела, той се отдели от кормилото и лодката се изви странично към вятъра.
В следващата секунда гротът се скърши и разцепи въздуха подобно на полудяла змия, готова да атакува всичко, което се изпречи на пътя й. С убийствена точност улучи бузата на Антония и я разрани, но тъй като лицето й бе изтръпнало от студ, тя усети само остро боцване.
Сега вече „Чайка“ се мяташе неконтролируемо. Незадържаният от нищо грот се накланяше ужасяващо напред-назад със съкрушителна сила и ги принуждаваше непрекъснато да се снижават, за да не ги покоси или изхвърли извън борда.
Антония бе прехапала устни, за да не изпищи. Но когато светкавицата удари мачтата и до ушите им достигна заплашителното скърцане, тя не се сдържа. Лодката, и без това вече бе достатъчно нестабилна, започна да се накланя. Тогава онова, от което се страхуваха, стана. „Чайка“ се преобърна.
Всичко се случи за секунди. Възприятията на Антония, обаче, бяха забавени. На нея й се струваше, че всяко движение става бавно. Почти седеше на парапета, когато той слезе надолу. Очите й, широко отворени от ужас, видяха надигащата се над тях чудовищна вълна; миг по-късно тя се стовари отгоре им и ги потопи в ледената вода. Когато девойката отново отвори очи, разбра какво значи „морскозелено“. Заобикаляха я милиони миниатюрни морскозелени мехурчета; страхуваше се, че ще влязат през устата й и ще стигнат до носа. Изведнъж си даде сметка, че всъщност те излизат от устата и носа й и разбра, че с този въздух от тялото й си отива животът. Когато мехурчетата престанаха да излизат и въздухът свърши, на нея й се стори, че белите й дробове ще се пръснат.
Изскочи на повърхността със скоростта на коркова тапа. Това сложи край на нереално бавните движения и събитията започнаха да се редуват с главозамайваща бързина. Махна мокрите коси от очите си с изтръпналите си пръсти, като трескаво търсеше с поглед брат си и онова, което бе останало от „Чайка“. За разлика от нея той не бе вързан. Двамата се зърнаха в един и същи миг и се насочиха един към друг.
Близнаците полагаха стоически усилия да не издават паниката си. Веднъж при напълно спокойно море бяха обърнали лодката, за да докажат, че могат да я изправят и да се качат отново в нея. И сега отчаяно се опитваха да изпълнят нужните движения, за да изправят „Чайка“.
Вкопчиха се в кила, който се подаваше над водата, и се опитваха да опрат крака в перилата. Слава Богу, лодката се завъртя от тежестта им. Килът се скри под водата. Те го задържаха там с крака и стиснаха парапета. Внезапно килът се откърти.
Антония пролази вътре, за да изгребва водата, докато брат й остана вън, за да балансира. Когато „Чайка“ започна да се изправя, Антъни скочи вътре, за да й помогне. Онова, което бе останало от тяхната платноходка, бе съвсем несигурно и нестабилно. Те бяха подгизнали и замръзнали до мозъка на костите. Освен това бяха изпаднали в истерия, почти полудели от страх.
В борда се стовари поредната вълна.
— Тони — изпищя девойката. — Държа се! Къде си?
Леден ужас стисна сърцето й.
— Тони! Тони! Тони! — крещеше тя.
Не виждаше друго освен бушуващото море. Нямаше почти никаква видимост, защото дъждът се лееше като из ведро на плътни сиви пелени. Антония реши, че ще различи лесно брат си по жълтата мушама, но тя не се виждаше. Обзе я страх. Това не бе страх за собствената й безопасност; мислеше единствено за Антъни.
Ослепителна светкавица разцепи небето. Младото момиче усети мирис на сяра и разбра, че адът е съвсем наблизо. Видя как мачтата се счупи и падна като отсечено дърво. Беше забравила, че е завързана за нея. Следващото, което помнеше, бе, че е насред морето, дави се и плюе солената вода.
Появяваше се и изчезваше под повърхността като коркова тапа. Водата се затваряше непрестанно над главата й. Въжето, вързано под мишниците й, я стягаше и тя го дръпна. Осъзна, че бе прикрепена към някаква част от мачтата като плаваща греда. Когато тя се блъсна в нея, Антония обви двете си ръце около дървото и така най-после успя да предпази главата си — вече не потъваше под водата.