Розалинд се върна за наметка твърдо решена да се присъедини към господин Бърк незабавно след потеглянето на госта й. Джеръми Блънт прегърна успокояващо своята домакиня, преди да тръгне, и я увери, че няма за какво да се тревожи. Мъжествената сила на ръцете му я изненада и тя осъзна колко приятно е да имаш до себе си мъж, който е готов да ти помогне.
Грабна една червена пелерина от гардероба си, решила, че яркият й цвят може да изиграе ролята на фар за младите мореплаватели. Уви наметката около слабата си фигура и излезе навън, готова да посрещне онова, което я очакваше, каквото и да бе то.
Когато зърна господин Бърк на чакълестия бряг, си даде сметка, че почти се е мръкнало. Морето беше оловносиво, над него небето беше малко по-светло, но все още натежало от буреносните облаци. Тя стисна ръката на иконома, сякаш за да вземе малко от спокойствието и силата му, после го пусна и рече:
— Аз ще тръгна нататък, а ти се върни към устието на Медуей. Приливът започва. Всеки миг може да ги зърнем.
Разделиха се и се срещнаха отново след около час. Нощта бе настъпила и трябваше да напрягат очите си. Все още се надяваха; не желаеха да се предават.
— Ще изминем същото разстояние за последен път.
Господин Бърк се готвеше да й нареди да се върне, но думите й го възпряха.
— Добре — съгласи се той. — Извикай, ако видиш нещо.
Този, който извика след петнайсетина минути, бе икономът. Когато поредната вълна стигна брега, той забеляза нещо черно. Без да се колебае, се хвърли в морето, за да разбере какво е. Едва след като го хвана, разбра, че е човек, а жълтата мушама различи чак когато погледна към нея от разстояние трийсетина сантиметра.
— Божия майко, жив ли си или мъртъв? — прошепна, после изкрещя: — Роз! Роз!
Опита се да вдигне изпадналото в несвяст човешко същество.
Чу, че Розалинд му отговаря, и дори от това разстояние долови възбудата, радостта и облекчението й. Докато се бореше в тъмната вода, разбра, че нещо му пречи да вдигне тялото. Изруга, когато напипа въжето, свързващо дървената греда с момчето. Не успя да развърже възела и най-накрая издърпа въжето надолу през голите му крака.
Усети, че момчето в ръцете му все още диша, макар да бе в безсъзнание. В този момент дотича Роз, задъхана.
— О, Боже…
— Антъни е — извика той. — Все още диша. Господи, колко е тежък!
— Мили Боже, къде е Антония? — проплака жената.
— Няма и следа от нея… нито пък от „Чайка“. Антъни беше привързан към част от мачтата.
— Антония! Антония! — завика отчаяно към тъмното море възрастната жена.
— Роз, ако искаме да спасим Антъни, трябва да го отнесем в топло легло. Той е в безсъзнание, измръзнал е почти до смърт. Хайде, Роз, трябва да отдадем цялото си внимание и грижи на оцелелия. Съдбата ни върна само единия. Ако не побързаме, може да загубим и него.
Макар сърцето й да се късаше, лейди Рандолф призна пред себе си, че трябва да направи онова, което е разумно и практично. Хвърли последен отчаян поглед към ненаситното море, проплака и последва иконома, който отнасяше безценния си мокър товар към Лам Хол. Роз се наведе и отмести мокрия кичур черни коси, паднали върху челото на момчето. Когато се съвземеше, щеше да им каже къде е Антония.
Слугите стояха във вестибюла, разширили очи от ужас, прислужниците кършеха безпомощно ръце, докато Розалинд даваше нареждания.
— Запалете огън в стаята на Антъни. Той е в безсъзнание и е премръзнал! Стоплете бързо супа! Донесете бренди! И сухи кърпи! Не, тях аз ще ги взема! — Тогава се сети за още нещо. — Повикайте веднага Брадшо. Да отиде у майор Блънт, за да предаде, че Антъни е жив и здрав, но да продължава да търси Антония и „Чайка“.
Господин Бърк отнесе младия лорд Лам в леглото му. Свали обемистата жълта мушама.
— О, бабо…
Роз не можеше да повярва на очите си.
— Мили Боже, това е Антония!
Икономът отстъпи крачка назад от изненада и остави лейди Рандолф да довърши събличането. След като брезентовите бричове и плетената блуза последваха мушамата върху пода, тя уви внучка си в огромна топла кърпа и одеяла.
Влезе една от прислужниците с купа супа в ръка.
— Лорд Лам ще живее ли, мадам? — попита задавено тя.
Розалинд се втренчи в нея. Мили Боже, момичето беше право. Пневмонията бе почти сигурна.
— Да, да, а сега излез, внукът ми има нужда от почивка. Кажи никой да не влиза в стаята му. Искам Тони да бъде оставен в пълно спокойствие. Аз ще се грижа за него.
Когато вратата се затвори, лейди Рандолф и господин Бърк се спогледаха тревожно. Икономът запали сам огъня, докато Розалинд търпеливо хранеше с топла супа внучката си. Антония се бе постоплила, но беше твърде изтощена.