Адам я взе на ръце и я отнесе до спалнята й.
— Няма да те любя в леглото на Ръсел — заяви откровено той. После я ухапа лекичко по ухото. — Нещата, които искам да направя, ще го осквернят — пошегува се младият мъж.
През тялото на лейди Лам премина неволна тръпка от дръзките му интимни слова. Той я постави на леглото.
— Винаги си толкова напрегната. — Събу обувките й и започна да масажира краката й. — Искам да се отпуснеш. Искам да заспиш и да ме сънуваш тази нощ и всички други нощи, докато се върна за отговора ти.
Адам галеше бялата й кожа и се взираше в мрака. Ив не се бе оказала точно такава, каквато очакваше. Първоначално го бе привлякла, защото беше по-възрастна от него, с опит на съпруга и майка. Мислеше, че е чувствена, земна жена. Вместо това бе открил, че е сексуално потисната. Щеше да бъде истинско предизвикателство да я оформи, да я моделира така, че да отговаря на нуждите му, щом се оженеха. А ако тя не успееше да го задоволи, щеше да бъде дискретен в извънбрачните си връзки.
Преди да се разделят вероятно за по-голямата част от годината, Адам постави пръстен на ръката й. Той беше с великолепен, бляскав, десеткаратов диамант. Това не бе годежен пръстен, а символ, че ще се върне за отговор.
Стоеше на румпела на „Червения дракон“, леденосините му очи оглеждаха непрестанно черното море, докато мислеше за Ив. Умишлено не й бе дал пръстена, докато беше будна. Тя не можеше да се сгоди официално, докато е в траур. Нямаше нужда да види реакцията й при вида на безценното бижу. Знаеше точно как щяха да се разширят зениците й и как щеше да усети спазъм в слабините от желание да притежава подобно съкровище.
Устните му се разтегнаха в усмивка. Ив беше малка алчна кучка като повечето жени. Това не беше причина да падне в очите му — в крайна сметка тя беше само едно човешко същество. От нея щеше да стане прекрасна домакиня на Идънуд, а в замяна тя щеше да му даде децата си.
Син! Син, който точно навлиза в зрелостта. Можеше да го научи на толкова неща, да му предаде толкова богат опит! И дъщеря, помисли криво. Тук вече не бе сигурен в себе си, трябваше да си го признае. Нямаше кой знае на какво да научи едно момиче, но щеше да му даде своето покровителство. Светът бе изпълнен със злина. Щеше да се погрижи тя никога да не достигне до нея. Но син… Антъни… Тони… нямаше търпение!
Антония отвори очи и видя, че Роз бе прекарала нощта край леглото й. Изправи се върху възглавниците си и в първия момент не можа да се ориентира, след това разбра, че се намира в стаята на брат си.
Баба й се събуди и въздъхна дълбоко от облекчение, когато видя, че девойката не е пострадала от изпитанието.
— Къде е Антъни?
— О, скъпа, не знаем, но мисля, че трябва да се подготвим за най-лошото — отвърна предпазливо Разалинд. — Помниш ли какво се случи?
В гърлото на момичето заседна огромна буца. Мили Боже, щом тя беше жива, нейният близнак също трябваше да се е спасил. Та нали бяха двете половини на едно цяло! Съдбата на единия беше съдба на другия. Как би могло да бъде иначе?
Антония преглътна с усилие.
— Бурята връхлетя неочаквано. Въжетата се оплетоха и не можахме да свалим платната. Тони ме привърза към мачтата. Лодката се преобърна, но ние някак си успяхме да я върнем в нормално положение. „Чайка“ обаче беше съвсем нестабилна. Вълните пометоха отново Тони от борда и повече не го видях.
Очите й се напълниха със сълзи.
Погледът на баба й бе изпълнен с такава мъка; девойката почувства, че трябва да сдържа чувствата си и да не си позволява да се разпадне заради Роз.
— Някой трябва да излезе да търси Антъни. Аз прекарах в морето безкрайни часове, преди приливът да ме изхвърли.
— Майор Блънт и неговият съсед обикалят с неговата платноходка. Снощи изпратих да му съобщят, че единият близнак е жив и здрав у дома, но още на зазоряване да излезе да търси другия или останките на „Чайка“.
Когато Антония се опита да отметне завивките и да скочи от леглото, падна назад със стенание.
— Ти си ранена! — възкликна Розалинд. — Счупила си си нещо!
— Не… не, не мисля. — Девойката повдигна одеялата, за да огледа тялото си. — Боже, цялата съм в синини.
— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита загрижено баба й.
— Да, определено. Помогни ми да стана, трябва да помогна в издирването на Антъни.
— В никакъв случай. Лежи си спокойно. Трябва да поговорим. Господин Бърк обикаля край брега. Всъщност цялата прислуга е навън.
Младото момиче въздъхна и се отпусна назад.
— Защо съм в стаята на Тони?
— Когато господин Бърк те извади от водата снощи, помисли, че си Антъни. Както и аз… — Антония разбра, че баба й иска да й каже важно нещо. — Скъпа, трябва да погледнем реално на нещата. Ако брат ти се е удавил или се е изгубил в морето, онзи братовчед, Бърнард Лам, ще наследи титлата и къщата.