Настъпи тежко мълчание, докато девойката опитваше да проумее думите й. След това ги отхвърли енергично.
— Не! Това е невъзможно. Тони просто не е намерен. Но не е мъртъв… Няма да позволя да умре!
— Дано света Богородица да ти помогне да изпълниш казаното; в противен случай, Антония, ако той не се покаже и днес… скоро, тогава значи наистина се е изгубил в морето и ще приемат, че се е удавил.
Момичето завря лице във възглавницата и зарида сърцераздирателно. Антъни бе част от нея. Не можеше да се преструва на силна дори заради баба си.
Лейди Рандолф докосна рамото й.
— Антония, двамата с господин Бърк разговаряхме до късно снощи. Имаме план… доста е дързък, но всичко зависи от теб. Решението трябва да бъде твое.
Антония се изправи с усилие и избърса лице с ленения чаршаф.
Роз облиза устни и тихо заговори:
— Когато се разчуе за злополуката с лодката и се разбере, че Антъни е изчезнал, най-вероятно удавен, новият наследник ще се появи още на следващия ден, ще предяви претенции за имението и ще ни прогони оттук. Не съм ти казвала, скъпа, но Бърнард Лам дотича в Стоук още щом научи за смъртта на баща ти. Безскрупулният млад дявол през цялото време оглеждаше преценяващо Лам Хол. Сега, след като Тони бе станал лорд Лам, той бе наясно, че е неговият пряк наследник. Посрещнах го доста студено. Не можех да му позволя да проникне в семейния ни кръг. А сега, когато обстоятелствата се промениха, с най-голямо удоволствие ще ни изгони оттук. Той със сигурност е чакал и се е молил да се случи някакво нещастие, за да предяви претенции за всичко.
Антония се ужаси от казаното. Кошмарът й се превръщаше в реалност. Може би онзи дяволски Бърнард Лам не само се молеше да им се случи някакво нещастие. Може би умишлено бе повредил „Чайка“. А това бе опит за убийство. И може би в крайна сметка бе успял! Девойката затвори очи. „Не, не — смъмри се тя, — не прави такива злокобни заключения. Не е възможно някой да бъде толкова лош.“ Ако мислеха лоши неща, щяха да си навлекат ужасно наказание. Трябваше да мисли само хубави неща, докато Тони не се завърнеше при тях.
— Ако твърдим, че ти си Антъни, ще спечелим време, може би няколко седмици. Междувременно ти ще успееш да се възстановиш, а ние ще разберем дали брат ти ще се прибере. Ако се окаже, че действително не е оцелял, така поне ще имаме възможност да опаковаме вещите си и да уредим някои неща. Можем да се преместим в къщата, която ми се полага като вдовица на дядо ти. Тя е съвсем малка и скромна, но ще трябва да се задоволим с нея. Засега няма да публикуваме съобщение в „Газет“ за злополуката с лодката.
Думите на баба й я накараха да осъзнае истинските размери на техните злощастия. Можеха да изгубят не само Антъни, ами и Лам Хол, и сигурността, която им бе дарявало имението. Внезапно се почувства много зле.
Роз реши, че идеята не се нрави на внучка й, затова продължи да я убеждава:
— Така, както беше прибрана назад косата ти, дори ние с господин Бърк те помислихме за Антъни. Ако известно време се представяш за брат си, няма да изгубиш титлата, градската къща и най-важното, Лам Хол.
Очите на девойката се разшириха — толкова дръзко й се струваше предложението.
— Би ли направила подобно нещо?
— Разбира се, че ще го направя! Ще се представям за Антъни, докато той не се завърне. Абсолютно никой няма да разбере.
— А ако той не се върне, скъпа? — настоя Розалинд.
— Ако продължаваш да настояваш на това, не виждам изобщо защо да се захващам — възкликна измъчено Антония. — Ще заема мястото на Антъни, за да запазя онова, което е негово до завръщането му.
Налагаше се Роз да се задоволи с този отговор. Нещата трябваше да се решават едно по едно. Може би изобщо нямаше да успеят с измамата, но си заслужаваше да опитат. В това бе напълно убедена. Лейди Рандолф извади ножици от джоба си.
— Първото, което ще направим, е да отрежем косата ти точно толкова, колкото беше на брат ти.
Девойката обхвана тъмната, вълниста маса, която стигаше до кръста й.
— Задължително ли е да го правим? Мога да я натъпча под някоя от неговите перуки.
— Знаеш, че той не слагаше перука, когато си беше вкъщи или излизаше в морето с лодката. В повечето случаи връзваше косата си. Искам прислугата също да мисли, че ти си Антъни. Това ще бъде проверката. Ако домашните решат, че ти си брат си, тогава всички ще повярват.
Дългите кичури започнаха да падат върху пода и не след дълго косата на Антония стигаше едва до раменете й. Тя затвори очи; мисълта, че се лишава от прекрасните си лъскави черни къдрици й бе непоносима. Внезапно й се стори, че не може да си поеме дъх и лицето й пламна.