Роз събра внимателно косите, за да ги изхвърли скришом по-късно, след това среса внучката си назад и върза на тила й черна панделка.
— Сложи халата на Антъни и застани пред прозореца на балкона, а аз ще позвъня на прислужницата.
Антония мислеше, че това е загуба на време. Слугите им нямаха причина да не бъдат лоялни, защо тогава трябваше да прибягват до целия този маскарад и да опитват да ги заблуждават?
На позвъняването се отзова Ана. Когато слугинята почука, Роз отвори вратата и рече:
— Ана, кажи на младия Джеймс да донесе вода за банята на Антъни. А в това време ти можеш да смениш чаршафите на леглото.
Прислужницата се поклони на лейди Рандолф и погледна крадешком към младия лорд Лам. Изчерви се, като видя, че е по халат, и за да прикрие смущението си, смънка:
— Бихте ли желали да ви донеса закуска, сър?
— Не, благодаря ти, Ана. Ще закуся долу както обикновено — отвърна Антония, като се надяваше гласът й да звучи така дрезгаво, като гласа на Тони.
— О, сър, толкоз са тревожихме за вас. Слава на Бога, чи сти жив и здрав.
— Благодаря, Ана — отговори тихо девойката.
Момичето се изчерви дори още по-силно. Младият господар за пръв път си спомняше името й. Измъкна се безшумно от стаята, за да потърси Джеймс, а Антония излезе на балкона. За момент всичко заплува пред очите й и тя се облегна на стената. Погледът й несъзнателно се насочи към навеса за лодките, но там нямаше никого. По ирония на съдбата днес морето бе равно като тепсия.
Върна се в стаята на брат си. Джеймс наливаше две ведра гореща вода в малкото корито в ъгъла на спалнята. Преди да вдигне празните кофи, той погледна крадешком към лейди Рандолф и видя, че е заета да приготвя дрехите на младия господар. Използва момента, за да притисне една гвинея в дланта на Тони, и прошепна:
— Туй ви й печалбата, сър. Платено двайсет за едно.
Роз го изпрати до вратата и я заключи след него.
— Засега е добре — отбеляза.
Антония свали халата и застана пред огледалото, за да види пораженията по тялото си. По гърдите и гръдния кош имаше големи сини петна. Бедрото й бе порязано. Трепна, когато докосна драскотините по глезените и лактите. Надяваше се, че водата ще поуспокои разранената й кожа. Това бе последното, което помнеше.
Лейди Розалинд Рандолф никога не се бе чувствала толкова уплашена. Любимата й внучка имаше пневмония. Когато Антония изгуби съзнание и трябваше да бъде пренесена в леглото, тя бе усетила веднага, че температурата й се е повишила. Изми я, а след това в продължение на шест дни и нощи не се отдели от нея; грижеше се за внучка си, държеше здраво ръцете й и й говореше успокоително, когато девойката бълнуваше или се мяташе в леглото.
Господин Бърк бдеше с нея през дългите нощи, за да даде възможност на лейди Рандолф да отдъхне малко.
Роз се молеше както никога досега в живота си.
— Моля те, моля те, Боже, не вземай и двамата! Остави ми поне това дете и няма да те моля за нищо повече.
И Господ, изглежда, отвърна на молбите й, тъй като треската на Антония най-после отслабна и тя започна да спи по-спокойно.
Майор Блънт ги навестяваше всекидневно, но Роз бе прекалено сломена, за да приема посетители. Тя му написа бележка, за да му благодари за онова, което бе сторил, и да го помоли да продължи издирванията, колкото и безнадеждно да изглеждаше положението. Той я уведоми, също в писмена форма, за опасенията си, че „Газет“ бе подочул за трагедията.
Дори Джеръми Блънт не знаеше, че спасилият се не е Антъни, а Антония, но Розалинд реши да изчака, докато може да му обясни лично. Не беше разумно да прави подобни признания писмено.
През седмицата, последвала трагедията, на брега не се появиха никакви други останки като свидетелство за катастрофата. Роз прие факта, че внукът й никога нямаше да се върне. Мъката я бе смазала; даваше си сметка, че е победена. Не й оставаше друго, освен да приеме с достойнство загубата.
С помощта на господин Бърк започна да опакова вещите си. Изпита невероятно облекчение, когато Антония отвори очи и поиска нещо за пиене. Най-после момичето бе в съзнание и треската почти бе преминала. Девойката бе омаломощена, а на бузите й все още се виждаха две ярки петна, но най-лошото бе минало.
Пое чашата от ръката на Антония и я постави близо до леглото. Когато видя, че очите й спокойно се затварят отново, слезе на долния етаж и седна пред елегантното бюро, за да напише писмо. От дни отлагаше неизбежното, но все пак бе неин дълг да информира „Уотсън и Голдман“, че лорд Антъни Лам бе изчезнал в морето и вероятно се бе удавил.