Това бе най-трудното писмо в живота й. Дребната жена избърса търкулналата се сълза и посипа с пясък мокрото мастило. След това изправи гръб и повика Джеймс. Даде му писмото, за да го отнесе до странноприемницата в Стоук, където спираше пощенският дилижанс.
Два часа по-късно, когато Антония се събуди и баба й се увери колко по-добре изглежда, тя хвана ръката й и я уведоми предпазливо, че не е останала никаква надежда Антъни да се върне.
— Колко време е минало? — попита девойката, която все още имаше затруднения с дишането.
— Болна си от седем дни, скъпа.
Момичето остана дълго време съвсем неподвижно. А когато след това погледна към Розалинд и видя колко е измъчена и отслабнала, си даде сметка, че на нея също й се бе струпало доста през последната седмица.
— Благодаря, бабо. Ти ми даде цялата си любов, но и цялата си сила. Сега е мой ред да бъда силна заради теб.
— Скъпа, знам, че това ще те разстрои, но няма как да го избегнем. Ще кажа на Ана да отиде в стаята ти и да опакова вещите ти. Когато се почувстваш достатъчно силна, ще се преместим в малката ми къща.
Антония я изгледа така, сякаш се беше побъркала.
— Няма нужда да се опакова каквото и да било. Лам Хол е нашият дом. Никога няма да го отстъпя на друг!
— Скъпа, времето ни изтече. Нещата ми са приготвени и прибрани в куфари; вече уведомих „Уотсън и Голдман“ за инцидента.
Девойката се изправи рязко и попита:
— Как? Кога?
— Джеймс отнесе писмото към пощенската странноприемница преди около два часа.
Антония отметна завивките и се опита да се изправи.
— Мили Боже, дете, какво правиш? Връщай се веднага в леглото — извика Роз.
— Отивам да взема обратно проклетото писмо. Аз ще бъда Антъни!
— Скъпа, ако продължим с тази измама, ще имаме големи неприятности, когато ни разкрият. Онова, което сторихме, е незаконно. Това е престъпление, да не говорим, че е неетично.
— Тук не съм съгласна с теб, бабо. Може да е престъпление, но според мен ще бъде неетично Бърнард Лам да се сдобие с дома или титлата на Антъни!
Беше се задъхала. Мъчително се опитваше да си поеме въздух. Когато се изправи, стаята се завъртя около нея. Протегна ръка, за да се хване за нещо.
— Аз ще заема мястото на Антъни не само за сега, а за неопределено време.
Лейди Рандолф я видя, че се олюлява, и реши да каже това, което щеше да я успокои или да я убеди да се върне в леглото си.
— Ще изпратя господин Бърк до пощенския хан да опита да върне писмото.
— Не! — отвърна решително внучката й. — Аз съм лорд Лам; това е мое задължение.
Розалинд се страхуваше, че момичето започва да бълнува отново, но изправена пред непоколебимостта й, не каза нищо.
— Ти загуби Антъни, едва не загуби и мен, но няма да загубиш дома си! — заяви твърдо внучката й.
Облече дрехите на брат си и застана пред огледалото.
— Слава Богу, че гърдите ми са малки — засмя се тя. — Не мислех, че ще се чуя да казвам подобно нещо!
Баба й бе измила лицето й с гъба сутринта и сега косите се къдреха около лицето й. Затова младата жена ги среса назад и ги завърза здраво с черна панделка. Взря се в отражението си. Това беше Антъни, само че нещо в него напомняше и за Антония. В крайна сметка реши, че това е Тони, комбинацията от двамата.
Не биваше да губи време в разсъждения за утрешния ден, когато имаше да върши толкова спешно нещо като вземането на писмото. Трябваше да го направи на всяка цена. Вкопчи се в дъбовия парапет, докато слизаше по стълбите.
Каза на Брадшо да оседлае Нептун, тъй като той щеше да бъде по-бърз от Венера. Конярят доведе животното и се канеше да попита младия си господар, дали се чувства по-добре, но щом видя зачервеното му лице, разбра, че още не се бе възстановил напълно. Помогна му да възседне жребеца и поклати глава, когато лорд Лам се понесе с безумна скорост.
Девойката изпита огромно облекчение, когато пристигна в Стоук. Сега, ако късметът беше на нейна страна, пощенският дилижанс все още нямаше да е потеглил за Лондон. Слезе от Нептун, но трябваше да се подпре на него. Не й се наложи да прави усилия да влиза вътре, тъй като в този момент един от конярите я забеляза, докосна шапката си за поздрав и дойде да поеме юздите от ръцете й.
— Добър ден, лорд Лам.
— Добър ден, Тоби. Пощенската кола още не е заминала, нали? — попита тревожно Тони.
— О, да, сър. Най-малко преди пол’вин час. Искахте да пуснете нещо ли?
— Дяволска работа! — изруга Тони.
Трябваше да вземе на всяка цена проклетото писмо!
— Къде е следващата му спирка? — попита.
Конярят се почеса по главата.