— Напротив, знаем. Знаем, че строи къща в Грейвзенд. Хайде да отидем там следващата седмица.
Останаха навън, докато сенките започнаха да се издължават и идващият откъм морето студ не ги принуди да се приберат. И двамата се отказаха от леката вечеря, която господин Бърк бе поръчал да приготвят, и Антония се оттегли в стаята си.
След малко баба й почука на вратата, за да се увери, че е добре.
— Не мога да разбера защо майка не се прибира — изрече объркано девойката.
— Не можеш ли, скъпа? Сега Лам Хол принадлежи на Антъни. Тук Ив няма да бъде господарка на имението. А в Цейлон живее като императрица, слугите правят всичко, за да задоволят прищевките й. Тя е представителка от малобройна група избраници, бяла жена в една примитивна култура. Обществото в Цейлон вероятно гравитира около нея, сякаш тя е и слънцето, и луната, и звездите.
— Представяш я като твърде повърхностна — отбеляза тъжно Антония.
— В известен смисъл майка ти е повърхностна, същевременно е изключително практична. Не е лесно да бъдеш жена, Антония. Светът, в който живеем, е мъжки и винаги ще бъде такъв. Забеляза ли как днес господин Уотсън те пренебрегваше? Не ти ли се струва малко несправедливо, че двамата с Антъни сте родени в един и същи час от едни и същи родители, но той наследява всичко, а ти — нищо? Причината за това е само една — той е мъж, а ти си жена.
— Но титлите могат да се предават само по мъжка линия — отвърна без злоба девойката.
— А те обикновено означават и собственост, земи и богатство. Страхотна система, създадена да гарантира властта в ръцете на мъжете — заяви Роз.
— Никога досега не съм се замисляла над този въпрос, нито съм поставяла под съмнение системата.
— Никой не го прави, докато не го засегне лично. Тъй като аз родих на лорд Рандолф дъщеря, а не син, негов наследник стана племенникът му. Той получи титлата и дома ми, когато умря дядо ти. Аз останах абсолютно без нищо, като се изключи малката къщичка в моето имение.
— О, Роз, каква несправедливост! Често съм се питала защо си поела товара да отгледаш нас, близнаците; виждам, че не си имала голям избор.
— Вие двамата винаги сте ми доставяли само удоволствие, скъпа. Имах възможност да се омъжа отново, но някак си не можех да понеса мисълта да позволя на друг мъж да ръководи живота ми.
— Предполагам точно това означава бракът — рече замислено девойката.
— Някои жени имат щастлив брак с властни мъже. Други предпочитат да бъдат на кормилото и да носят панталоните в семейството, така да се каже. Подобни жени обаче не изпитват почти никакво уважение към съпруг, когото могат да командват. Така че, както виждаш, жената отново се намира в неизгодно положение — и в единия, и в другия случай за нея няма щастие!
— О, бабо, ще ме накараш да се засмея, а това би било ужасно от моя страна в такъв ден.
— Не, не е ужасно, скъпа. Carpe diem… възползвай се от деня! Толкова съжалявам, че няма да можеш да отидеш в Лондон за сезона. — Въздъхна примирено. — В тези времена една жена има нужда от две неща — красота и пари. Ако притежава първото, може да се омъжи за второто. Ако пък има второто, не се нуждае от първото.
Антония се усмихна през сълзи.
— Какъв избор само — брак или да си умреш като стара мома. Може би все пак по-незавидна е съдбата на старите моми в края на живота им, а?
— Радвам се, че можеш да се усмихваш. Когато Антъни види съобщението за смъртта на баща ви в „Лъндън Газет“, ще бъде безутешен.
Антония лежеше в мрака и се опитваше да си спомни баща си: високият, тъмнокос мъж, който бе винаги мил и нежен с нея. Беше я научил да язди и да управлява платноходка и никога не бе показвал предпочитания към брат й. Затова пък майка й никога не успяваше да скрие факта, че синът й бе нейният любимец. Острите упреци на Ив често бяха изпращали малкото момиченце да дири утеха при баща си. Но никога вече нямаше да почувства ласките на ръцете му. Тази нощ трябваше да излее всичките си сълзи, тъй като на другия ден се налагаше да бъде силна заради Антъни.
Детството й бе свършило. Внезапно се почувства с години по-възрастна от брат си. Макар той сега да беше лорд Лам и собственик на имението, всъщност все още беше незрял юноша. Днес тя разбра, че да станеш жена, означава да съзрееш и да започнеш да отговаряш за себе си и своите действия. Мъжете можеха да си позволят да бъдат мечтатели, но жените бяха принудени да бъдат практични.
Сълзите все още се стичаха изпод ресниците й, когато сънят я обори. Сънищата й я пренесоха отново в детството…
Антония се събуди рязко. Веднага си спомни, че баща й бе умрял и че няма да го види никога вече, освен в сънищата си. Спомените й за него бяха щастливи, изпълнени с любов и смях и това никой никога не можеше да й отнеме.