— Независимо дали сме в Англия или Цейлон, за нас е недопустимо да се храним заедно, господарю.
— След като настояваш, че съм ви господар, трябва да се подчиняваш на заповедите ми, а аз нареждам да слезем долу да вечеряме, Джон Бул.
— Да, ваше превъзходителство — отвърна той.
В трапезарията Савидж се обърна към Фентън:
— Бихте ли уведомили госпожа Хог, че за вечеря сме трима?
Държа стола на Киринда, докато тя седне.
Готвачката се засуети и едва не изтърва купата със супа, когато видя, че ще трябва да сервира на слугите на Савидж. Стиснатите й устни показваха недоволството й.
— Госпожа Хог — любезно изрече Адам. — Искам да се извиня, че оставих скореца си във вестибюла. Нямах представа, че ще възразите срещу това. Моля ви, ако обичате, преместете го в моята стая.
— Да, сър — отговори тя.
— Освен това, госпожо Хог — продължи със същия благ тон той, — приемете моите най-искрени извинения, ако Джон Бул се е обърнал към вас като към жената-свиня. Той не е искал да ви обиди, уверявам ви. Просто се е объркал, нали разбирате, езикови проблеми.
— Извинението се приема.
Готвачката вирна нос и хвърли укорителен поглед към прислугата.
Следващите думи на Савидж буквално я попариха.
— Сега е ваш ред.
Когато погледна към леденосините му очи, по гърба й полазиха тръпки.
— Мой ред ли? — повтори недоумяващо тя.
— Да, ваш ред. Ще се извините за срамното си поведение към този мъж и тази жена. Оставили сте ги цял ден гладни и жадни само защото цветът на кожата им не е като вашия.
Лицето на госпожа Хог се покри с яркочервени петна.
— Извинявам се — промърмори, тъй като нямаше друг избор.
Гласът на Адам отново прозвуча любезно, но погледът на сините му очи остана леденостуден.
— Госпожо Хог, ако миризмата, която се носи от кухнята ви, е от ряпа, предлагам да я запазите за себе си и да ни сервирате нещо по-апетитно.
Готвачката изчезна в своето светилище и не се появи повече. След малко оттам се показа Дора, за да им сервира. На главата си носеше дантелено боне. Очите на Адам Савидж светнаха развеселено.
— Много е хубаво — измърмори той и забеляза удоволствието й.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
С неоценимата помощ на господата Уотсън и Голдман златото на Савидж бе внесено в банката, бе нает секретар на име Слоун и направено предложение за покупката на градската къща на Халф-мун Стрийт.
С пощата пристигна и обещаната покана за вечерята в Девъншир Хаус, а също и отговор от Стоук. Савидж отвори плика и се вгледа в красивия почерк на лорд Лам.
Скъпи господин Савидж,
Благодаря, че ме уведомихте за пристигането си в Англия. Добре дошли сте в дома ми на Кързън Стрийт толкова дълго, колкото ви е нужно. Със съжаление ви уведомявам, че Лам Хол е в траур и засега не приемаме посетители. Ако се наложи да се свържете с мен, можете да го направите чрез адвокатите Уотсън и Голдман.
Савидж предполагаше, че децата на Ръсел ще бъдат в траур заради смъртта на баща си, но от нея бяха минали вече няколко месеца и нямаше уважителна причина да отказват да го приемат в Лам Хол. Лаконичното писмо показваше красноречиво, че неговите повереници желаят да го държат по-далеч от себе си. Какво бяха намислили? Всъщност резултатът щеше да бъде точно обратният — това известие щеше да го накара да отскочи до Стоук по-скоро, отколкото бе възнамерявал.
— Трябва да тръгна незабавно от Лондон — обърна се към Джон Бул той — и ще отсъствам в продължение на няколко дни. Знам, че не ви се иска да седите тук без мен, така че не остава друго, освен да ви отведа до къщата в Грейвзенд. Имах намерение да те оставя да избереш прислугата за Идънуд, но сега няма време за това. Къщата не е мебелирана — продължи да обяснява Адам — и без никакъв персонал, но вие може би ще се справите за няколко дни.
Икономът отговори:
— Пристигнем ли веднъж, ваше превъзходителство, тя вече няма да бъде без прислуга. А една рогозка върху пода ще ни бъде напълно достатъчна.
Савидж знаеше, че Джон Бул действително мисли това, което казва.
— Не смятам, че ще се наложи да живеем при такива спартански условия, но все пак ти благодаря.
Адам реши да кара собствения си екипаж с дорестите коне. Киринда се разположи вътре с по-голямата част от багажа, а Джон Бул яздеше единия от арабските жребци, които бяха докарали с тях от Цейлон. Джефри Слоун — секретарят на Адам, седеше до работодателя си и се възхищаваше от майсторството, с което той се справяше с конете. Освен това си записваше инструкциите му.
— Никога не съм виждал къщата, само съм си я представял — обясняваше Савидж, — така че, ако още не става за живеене, ще отседнем в някой хан.