Когато наближиха Идънуд, Адам изпита странното усещане, че се прибира у дома. Щом излязоха от дъбова горичка, великолепната къща се изправи пред тях в цялото си величие. Надминаваше всичките му мечти. Спря конете пред конюшнята и тръгна по алеята, която водеше към главния вход. Имаше нужда да бъде сам, докато оглежда за пръв път бъдещия си дом.
Уайът бе истински майстор, гений. Купуването на мебели за Идънуд щеше да му отнеме доста време, тъй като искаше да избере сам всичко така, че да подчертае красотата на къщата. Искаше му се да остане по-дълго тук, да огледа добре всичко, но задълженията го зовяха. Трябваше да отиде до Стоук, за да се срещне с близнаците, за които бе започнал да мисли като за свои деца. А мисълта, че вече има Идънуд, в който може да се завърне, го правеше щастлив.
Остави хората си, възседна арабския жребец и се отправи към Стоук. Порази го усамотеността на Лам Хол. Това бе прекрасна уютна провинциална къща с имение и две давани под аренда ферми. Самият Стоук бе само едно село. Къщата се намираше до устието на Медуей, точно там, където тя се вливаше в морето. „Чудесно място да отгледаш децата си, но доста изолирано от света за младеж на възрастта на Антъни Лам“ — помисли си Савидж.
Антония видя през прозореца мургавия, силен мъж, възседнал черен кон. Веднага разбра кой е той. Обзе я паника.
— Роз! Той е тук! — извика, вземайки стъпалата по две в стремежа си да избяга по-бързо. — Освободи ме от него!
Щом се озова в стаята на брат си, тя се отпусна в един стол край прозореца, откъдето можеше да види тръгването на нежелания посетител. Взе книгата си, но след малко я остави, тъй като не бе способна да чете.
— О, Боже, Тони, защо трябваше да ме оставяш да се изправям сама срещу него? — прошепна тя.
От изчезването на брат й бяха изминали почти два месеца. Девойката предпочиташе винаги да мисли за него като за изчезнал, а не като за мъртъв. Припомни си недоволството на Антъни, че ще трябва да отговаря пред някакъв настойник. Този непознат от Цейлон и прекрасната къща, която строяха за него, пък възбуждаха у нея любопитство и нетърпение да го види.
Господин Бърк отвори вратата и измери с поглед мъжа пред себе си. Адам нямаше визитна картичка, но се представи пред иконома и съобщи, че идва да се срещне с лорд Лам.
Роз излезе да го посрещне.
— Добър ден, господин Савидж, аз съм Розалинд Рандолф, бабата на Антъни. Няма ли да влезете?
Тя хвърли към Бърк поглед, който говореше, че посетителят нямаше нищо общо с очакванията й. Докато го водеше към гостната, сърцето й заби неравномерно, впечатлено от вида на Савидж. Лицето му говореше, че най-вероятно има тъмно минало, а репутацията му сред жените е скандална. Той бе от хората, с които не може да не се съобразиш. Дяволски привлекателен негодник.
Проницателните сини очи на Адам изучаваха симпатичната жена пред него. Ето откъде бе наследила елегантността си Ив. Виждаше се обаче, че Розалинд е била далеч по-красива от дъщеря си. Изчака я да седне, след което зае стола пред нея и заяви без предисловия:
— Лейди Рандолф, идвам с приятни вести. Дъщеря ви се съвзе почти напълно от шока, причинен от смъртта на лорд Ръсел. Тя е практична жена и си дава сметка, че такъв край е за предпочитане пред перспективата да бе страдал с години, превърнат в инвалид.
— Благодаря за добрите новини за дъщеря ми, господин Савидж. Мнозина биха могли да завидят на издръжливостта на Ив.
Адам разбра веднага, че събеседничката му е проницателна и мъдра жена.
— От мига, в който реших да се върна в Англия, изгарям от нетърпение да се срещна с Антония и Антъни.
Внезапно гърлото на Розалинд се сви от мъка и тя едва успя да удържи сълзите си. Мъжът пред нея изглеждаше силен като Гибралтарските скали и изведнъж й се прииска да сподели за огромната им загуба.
— Господин Савидж, ние претърпяхме още една трагедия. Страхувам се, че никога няма да можете да се срещнете с внучката ми Антония.
Адам бе шокиран. Бележката, която беше получил, го уведомяваше, че са в траур, но не бе предполагал, че той е поради друг смъртен случай. Мили Боже, Ив щеше да се разстрои, когато разбере, че е изгубила дъщеря си. Сърцето му се сви и заради симпатичната дама пред него.
— Тази вест ме натъжава много. Разбирам каква загуба е тя за вас, мадам. Как се случи това, можете ли да говорите?
Лейди Рандолф успя да разкаже с трогателно самообладание за бурята и инцидента.
— Значи тялото така и не е открито? — попита младият мъж.
Роз поклати глава.
— Оттогава изминаха почти два месеца, така че, страхувам се, вече няма никаква надежда. Приех случилото се — нямам друг избор — добави тихо тя.