Икономът вдигна ръце.
— Намирането на прислужници ще ми отнеме един ден, а на девици — цял живот.
Адам се усмихна на шегата му и погледна крадешком към своя повереник.
Да върви по дяволите! Антония знаеше, че темата го забавлява, тъй като той подозираше, че лорд Лам е все още девствен.
Закуската се състоеше от плодове и кафе. Докато се хранеха, Савидж обсъждаше предстоящите задачи с Джон Бул.
— Аз не съм ти нужен, когато наемаш персонала за Идънуд — заяви той. — Ще трябва да остана в Лондон поне една седмица.
— Домашната прислуга е мое задължение, но бих предпочел вие да изберете конярите и кочияша.
— Дадено! Ако купя къщата на Халф-мун Стрийт, за нея също ще трябва да наемем персонал. Доверяваш ли се на моята преценка? — попита той.
Джон Бул кимна твърдо.
— Прекалено сте разумен, за да наемете ненадеждни хора.
Тони изпита огромно облекчение, щом разбра, че настойникът й възнамерява да си купи къща в Лондон. Щеше да бъде изключително смущаващо да живее под един покрив с него.
Неговото присъствие я държеше непрекъснато в някакво особено състояние. Савидж едновременно я привличаше и отблъскваше; в даден миг й се искаше да го целуне, а в следващия — да го убие. Знаеше, че трябва да стои на разстояние от него.
— Сигурно искаш да разгледаш къщата сам — рече тя. — Аз вече съм идвал няколко пъти, още докато я строяха.
Савидж я изгледа с благодарност.
— Иди да видиш библиотеката — истински шедьовър — предложи той, преди да излезе от стаята за закуска.
Джефри Слоун вдигна глава от бюрото, когато младата жена влезе в библиотеката. Той изглеждаше замислен, като че ли съзнанието му бе заето непрестанно с цифри и букви. Беше на средна възраст, но изглеждаше по-стар. Раменете му бяха леко приведени, а лицето — бледо, сякаш не беше виждало светлина.
— Последния път, когато видях тази стая, тя не беше довършена — рече Тони. — Предполагам това е едно от помещенията, проектирани от братя Адам.
Стените бяха облицовани с тъмен, богат махагон. Пред две от тях имаше високи от пода до тавана, вградени шкафове за книги, третата бе заета от изпълнена с възхитителна дърворезба абаносова камина с медна решетка. Четвъртата стена представляваше огромни прозорци, през които светлината нахлуваше свободно. Столовете бяха облицовани със зелена кожа, огромното бюро бе покрито с кожа, а краката му бяха изработени във формата на животински лапи. Подът бе покрит с голям светлозелен килим. Той самият бе от тъмнозелен малахит, с който бе облицовано и огнището на абаносовата камина.
Тони се приближи още, за да види какво бе изобразено върху полирания абанос. Противно на очакванията й това не бяха цветя или плодове, а леопарди, кобри и мангусти, слонове, маймуни и игуани. Не успя да удържи пръстите си, които сякаш сами се плъзнаха по екзотичните създания — ловци и тяхната плячка. Дланта й се спря върху едно животно, което не можеше да идентифицира.
— Това е индийски плъх — информира я дълбок глас зад нея.
— Хората ти те наричат леопард, защото имаш неговия навик да се появяваш изневиделица.
— Това ще изостри рефлексите ти и ще те научи да бъдеш нащрек, така че никога да не те изненадват — отвърна Савидж. — Какво мислиш?
— Стаята е великолепна — отвърна тя, като оглеждаше медните лампи по стените и окачените в рамки ловни сцени.
Забеляза, че между сцените с лов на лисици и на зайци беше изобразен лов на чакали.
— Тази ми харесва най-много — посочи към едно от платната Адам. — Тя е от Джордж Стъбс, наречена е „Кобили и жребчета“. Ако в Лондон видиш някоя друга от неговите картини, непременно ми я вземи. Все още нямам много книги, само онези, които донесох от Индия и Цейлон, но в столицата има предостатъчно издателства и книжарници, полиците тук няма да ми стигнат за всичко, което искам да прочета.
— Трябва да е изключително приятно човек да има толкова пари, че да купува каквото му се ще.
— И наистина е така — отвърна загадъчно Савидж. А след това добави: — Ако те интересува, ще те науча как да печелиш пари.
— Интересува ме — отвърна разпалено Тони. — И то много!
Настойникът й скептично се усмихна.
— Първо трябва да се налудуваш, да покажеш малко характер. И чак тогава, след като започнеш да преливаш от дяволии и адски огън, ще ги впрегнем в работа и ще те превърнем в прекрасен мъж.
На Антония й се искаше да го зашлеви. Той нямаше дори титла, но това не му пречеше да се държи високомерно. Изгледа го дръзко и рече провлачено:
— Ти си истинско копеле, Савидж.
— Така са ми казвали.