— Какво по дяволите е това? — попитах искрено поразена от всички уреди и джажи.
— Това е Тесла.
Вперих поглед напред в очакване колата да тръгне.
— Здрасти — каза меко той и погали с пръст бузата ми.
Изглеждаше свеж и готин, но усмивката му скоро угасна. Гърлото ми се стегна като че щях отново да се разплача. Преглътнах, за да прогоня чувството, а тялото ми отбранително се стегна.
— Добре съм, наистина. Извърнах глава и избърсах евентуално размазан грим, който би могъл да издаде неотдавнашната ми слабост. Не знаех дали мога да се покажа още по-уязвима пред този мъж, отколкото досега и да запазя поне частица професионален интегритет. — Какво искаш?
— Исках да те видя. Гладна ли си?
— Да. — Изобщо не бях, но исках да бъда където и да е другаде. Оставих Блейк да подкара онова, което както си спомних, бе изключително скъпа, високо технологична кола, чиито акции наскоро бяха скочили до небето.
— Колко акции на Тесла притежаваш? — попитах, докато летяхме покрай блоковете.
— Влязох на втория рунд за финансиране, така че доста.
— Естествено — промърморих аз.
Блейк влезе в града за рекордно кратко време, без да се съобразява особено с пешеходците или с правилника за движение, но някак си аз се чувствах защитена и облекчена, че кампусът остана зад нас. Изминахме остатъка от пътя в мълчание, докато Блейк паркира на паркинга срещу часовниковата кула.
Блейк Роуз беше ирландски пъб в сърцето на Бостън, на няколко крачки от прочутите Фанил Хол и Куинси Маркет. Вътре барът от тъмно дърво заемаше единия край на ресторанта, а стените бяха покрити със старинни оръжия. Двамата с Блейк се настанихме в спокойно кътче, откъдето можехме да наблюдаваме човешкия поток отвън — туристи, банкери и кочияши.
Хубавата млада сервитьорка ни посрещна приветливо и ни попита какво ще поръчаме с ирландски акцент, който ми напомни за любимия ми професор, който също заминаваше само след няколко седмици.
— Две ирландски закуски и две хал би Гинес — каза Блейк като ѝ връчи обратно менютата и насочи вниманието си отново към мен.
— Винаги ли поръчваш вместо другите?
— Не исках да водиш вътрешна борба дали да си поръчаш бира толкова рано.
Той се облегна на масата и това движение очерта бицепсите му, които се подаваха от ръкавите на фланелката му с логото на „Инитекс“ от Офис Спейс. Не беше редно да изглежда толкова непрофесионално в работен ден.
— Ще ми кажеш ли защо плачеше преди малко?
Поклатих глава, емоционално изпразнена и неподготвена да бъда с Блейк точно в този момент. — Може би идеята не бе добра.
Блейк хвана ръката ми, когато посегнах към чантата си. — Хей, съжалявам.
Затворих очи, като отчаяно се молех да рухна някъде, където Блейк нямаше да е сред зрителите.
— Остани — каза нежно той.
Седнах обратно и не издърпах ръката си, докато гневът ми се топеше. Докосването му имаше успокояващо въздействие, от което едновременно се страхувах и започвах да оценявам.
— Защо си искал да ме видиш?
— От една страна, ти не ми даде възможност да се сбогувам. Винаги ли изчезваш по такъв начин?
— Не мислех, че ти пука — казах аз смутена от цялата случка, въпреки че почти не бях мислила за нещо друго, откакто преди два дни излязох от апартамента му. — Както и да е, трябваше да хвана ранен самолет, за да се прибера у дома.
— Имаш ли вести от Макс?
Поех дълбоко дъх облекчена, че отново говорим за бизнес. — Да, имаме среща идущата седмица.
— Как върви търсенето на квартира?
Завъртях очи и измърморих. — Сега, когато Али официално се мести в Ню Йорк, предполагам ще бъде по-лесно.
— Това изглежда не те радва.
— Да, ще трябва отново сама да избирам дрехите си, което ще е трудно — пошегувах се аз.
Казвах истината, но очевидно усетът ѝ за мода нямаше да бъде единственото, което щеше да ми липсва. Али бе най-добрата ми приятелка, моя довереница, моя закрилница. Още не можех да повярвам, че съквартирантката ми вече няма да ми бъде съквартирантка. Щяхме да бъдем на едночасов полет разстояние, но изпитвах необясним страх, че животът ни ще тръгне в различни посоки, което накрая щеше да се отрази неблагоприятно върху приятелството, което с толкова труд изградихме. Само времето щеше да покаже.
— Познавам добър брокер — Блейк извади визитна картичка от портфейла си и ми я подаде. Фиона Ландън, лицензиран брокер на недвижими имоти.