— Права си — каза спокойно той.
Раздразнението ми изчезна при шока от думите му.
— Не го заслужаваше.
Очите му бяха обезоръжаващо сериозни, докато се опитвах да смеля половинчатото му извинение. Келнерът донесе поръчката ни и известно време се хранехме мълчаливо.
— Макс не изглеждаше доволен, че си ми помогнал — казах аз.
Той тропна по масата достатъчно силно, за да се стресна. — Ти си му казала, че съм ти помагал?
Ококорих очи. — Предположих, че накрая ще разбере. Мислех, че сте приятели.
— Ние сме колеги, а не приятели, Ерика. — Той рязко заби вилица в патицата, откъсна парче и го пъхна в съвършената си уста.
— Откъде познаваш баща му?
Повдигна вежди, очевидно тази насока на разговора го дразнеше. Страхувах се да не би това да развали съвършения ми ден, обаче нямаше връщане назад.
— Блейк, ти знаеш всякакви неща за мен, а аз имам чувството, че не знам нищо за теб. Кажи ми нещо. Каквото и да е! — махнах разочаровано е ръка, като исках да го накарам да разбере колко трудно понасям това неравностойно положение.
Той енергично дъвчеше ордьовъра. Не ми се ядеше, въпреки апетитните филета пред мен. Такава божествена храна никога не трябва да се похабява. Разравях с вилицата кускуса с подправки, насипан около рибата, когато Блейк заговори.
— Когато бях на петнадесет години се забърках в каша.
— Каква каша?
— Хакерска.
— Каква по-точно?
— Няма значение.
Облегнах се на стола си и леко се намусих.
— По онова време Майкъл, бащата на Макс бе решил да диверсифицира портфолиото си и започна да инвестира активно в компютърен софтуер. Знаеше историята ми и ме потърси. Преживявах труден етап, но той ми даде възможност. Успях да разработя банковия софтуер при моите условия, така както трябваше да бъде разработен. Очевидно той донесе печалби и за двама ни, удвои инвестициите ми и ми даде възможност да правя онова, което правя в момента.
— Каква е ролята на Макс във всичко това?
— Макс е няколко години по-млад от мен. Наблюдаваше как Майкъл се грижи за мен. Не само в професионален план, но и като наставник и приятел. Дразнеше се, а когато софтуерът се продаде, разбра, че в това отношение никога няма да може да се мери с мен. Оттогава продължава да го е яд.
— О!
— Сега доволен ли си, шефе? — попита той, като насочи към мен вилицата си.
Изглеждаше много сладък, когато бе сърдит и доверчив.
— Това което чух не е много хубаво, но се радвам, че ми каза.
Мислено си припомних двете срещи в „Енджълком“, в светлината на новата информация, че Макс е в постоянно съревнование с Блейк и дебне всяка възможност да му натрие носа. В близко време бизнесът ми щеше неразривно да се свърже с Макс. Започвах да изпитвам доста рационални опасения, че връзката ми с Блейк може в даден момент да се превърне в проблем, но Макс нямаше как да узнае за нея, освен ако не му кажех.
Когато сметката дойде, Блейк подаде кредитната си карта, преди да успея да отворя чантата си. Реших да не обръщам внимание, извиних се и отидох да се освежа.
Когато излязох се отправих към Блейк, който ме чакаше до асансьора. Стоеше с естествена грация, пъхнал ръце в джобовете, с опънат на правилните места костюм, намек за твърдото като скала тяло под него. Не можех да се фокусирам върху нищо друго, докато минавах покрай дългия елегантен бар и барманите, но едно лице привлече вниманието ми.
Спрях на място, обхваната от паника, която заглуши глъчката на препълнения ресторант. Сърцето ми бясно заби. Прониза ме ледена болка, която скова цялото ми тяло, от белите дробове до върха на пръстите.
Облегнах се на стената зад мен, неспособна да направя и крачка, докато мъжът, когото разпознах, се извърна към мен, като че ли усетил погледа ми.
Облечен в ушит по поръчка костюм на тънки райета, той по нищо не се отличаваше от останалите мъже на бара, дошли да изпият по едно в края на дългия ден, но аз знаех и нещо повече. След секунди лицето му се разкриви в усмивка, когато ме разпозна.
Той ме помнеше.
След трите години, през които непрекъснато се озъртах през рамо и не знаех къде мога да го срещна, започнах да вярвам, че това никога няма да се случи. Той бе безименен призрак, спомен, толкова мъчителен, че прекарах години наред в опит да убедя себе си, че изобщо не се е случил. А ето че сега седеше пред мен, оживял кошмар, завърнал се, за да ме преследва. Проклех се наум, когато ми хрумна налудничавата мисъл, че разговорът ми с Лиз по някакъв начин го бе извадил от небитието.