Смътно чувах как Блейк ме вика по име, преди да се озове до мен и да ме хване за ръка, за да ме извади от вцепенението. Лицето му дойде на фокус и аз се опитах напразно да прикрия страха, който ме бе сковал.
— Какво ти е? — попита загрижено той.
— Няма нищо. — Хванах ръката му и го задърпах към асансьорите.
След няколко опита да ме заговори в колата, Блейк изглежда се отказа. Влязохме в прохладния му апартамент и аз се самообслужих на мокрия бар във всекидневната. Напълних ниска кристална чаша до ръба с лед и с някакъв кехлибарен на цвят алкохол от една от многото бутилки от колекцията му.
Отпуснах се на канапето и притиснах студената чаша към челото си, докато пропъждах безумните мисли, които ме бяха връхлетели. Исках да ги унищожа, една по една. Да ги запратя някъде, където вече нямаше да ги чувствам като свои, или още по-добре, където щях да ги забравя напълно. Отпих голяма глътка, за да ускоря процеса.
Не трябваше да съм тук, но точно сега не можех да остана сама, а споделеното със Сид жилище не влизаше в сметката. Имах нужда от нещо, което да отвлече вниманието ми, а Блейк винаги бе изключително полезен в такива моменти. Седна до ниската масичка срещу мен, като стисна краката ми между своите. Галеше чувствителната кожа над коленете ми, обаче тялото ми бе вцепенено, неспособно да реагира дори на първичните желания, които Блейк събуждаше в мен.
— Говори, моля те — каза Блейк с равен глас.
Гледах покрай него, без да отвърна. Да споделям миналото си с Блейк изглеждаше невъзможно, но отнякъде започна да се прокрадва лъч светлина. Частица от мен искаше да събори стената, която преграждаше миналото от настоящето ми.
— Нямам какво да кажа — отвърнах аз, като не бях сигурна как изобщо бих могла да разказвам, дори и да исках. Едва успявах да удържа на вихъра от чувства, които ме терзаеха, откакто напуснахме ресторанта.
— Глупости. Приличаше на човек, станал очевидец престъпление.
— Припомнях си едно такова.
Съжалих за думите си още щом ги изрекох. Тялото ми се скова от различен страх. Блейк никога нямаше да гледа на мен по същия начин. Щеше да знае, че някой си е направил удоволствието с мен и че аз, в глупавото си младежко невежество, съм допуснала това да се случи.
Мълчаливо, той чакаше да продължа. Насила преглътнах остатъка от питието си в очакване на някакво облекчение. Ако сега кажех на Блейк, той или щеше да побегне, или да се загрижи, въпреки че не можех да си представя защо. Осъзнах, че ако изобщо имахме шансове за някакво бъдеще, той трябваше да узнае.
— Бяхме първокурсници. Отидох с група приятели извън кампуса на купон в края на седмицата и накрая се озовахме в къщата на един съученик. Мястото бе претъпкано. Танцувахме, пихме много пунш. Аз почти не пия, така че се напих безпаметно от една чаша. Отдалечих се от групата. Едно момче, той… — загубих нишката, потънала в спомена, който толкова старателно бях погребала.
Как бих могла да обясня колко наивна съм била, да тръгна с приятен непознат към някакъв бар, който никога не намерихме, като дете, подмамено е бонбон? След това, как съм била толкова пияна, че не успях да го отблъсна, а моите протести бяха заглушени от врявата на купона вътре в къщата?
Мъжът, когото бях видяла тази вечер бе мъжът, който бе отнел моята невинност, след което ме бе оставил насилена и наранена в храстите, където Лиз накрая ме намери. Годините, през които се пазех за първата любов, или в краен случай за изпълнена с шепоти нощ на взаимност, се оказаха напълно безсмислени, а срамът ме караше да мълча.
— Опитвах се да се боря с него — прошепнах аз. — Този път не можах да преглътна сълзите и те потекоха свободно по лицето ми. Крайниците ми бяха омекнали и натежали, обременени от миналото и от съзнанието, че рискът да загубя заради него каквото и да имах с Блейк, щеше да ме съсипе.
Блейк стисна челюсти и се облегна назад като прокара ръце през косите си. Лекото му отдръпване ми причини физическа болка, местата, където се докосвахме жадуваха за неговия допир. Имах нужда от този контакт като гаранция, че тази нова информация няма да промени отношението му към мен. При тази мисъл направо ми се повдигна.
— Сега доволен ли си? — засмях се слабо през сълзи, като се надявах Блейк да отговори.
Лицето му бе замръзнало в безименна емоция.
— Аз съм повредена стока.
— Престани — авторитетната нотка в гласа ми ме накара да замлъкна