— Мислех, че не работиш вкъщи — казах аз като се протегнах.
— Правя едно малко проучване — той не вдигна поглед.
— Какво проучване?
Той затвори лаптопа и го сложи настрана, като израза на лицето му се смекчи, когато очите ни се срещнаха. — Мисля, че го открих — каза спокойно той.
— Кого?
Той скръсти ръце в скута си.
Господи. Стомахът ми се преобърна, като заплашваше да изхвърли закуската. Мислите ми, все още замъглени от съня, бясно се завъртяха, докато осмислях казаното.
— Как? — седнах изправено и се опитах да се осъзная.
— Извадих списъка на сметките, направени в ресторанта. Особено на бара. Доста лесно стесних кръга, предвид възрастта му и университетът, в който е учил.
— Дори не искам да знам как си успял да направиш това. — Прекалено беше. Позволил си бе твърде много.
— Във всеки случай не възнамерявах да ти казвам. Как съм намерил информацията е маловажно в сравнение със самата информация, не мислиш ли?
— Защо го направи? Това няма никакво значение.
— Значи мислиш, че да идентифицирам мъжа, който те е изнасилил е без значение? — той повдигна вежди.
— На този етап от живота ми — да. Няма нужда да знам името на лице, което ми се иска да забравя.
— Все още можеш да повдигнеш обвинение срещу него. Още не е изтекла давността.
— И какво да кажа? Здравейте господин полицай, бях на осемнадесет години и се напих в къщата на един приятел, когато този негодник се възползва от мен. Обзалагам се, че никога не е чувал подобна история.
— Ами ако продължава да го прави?
При тази мисъл гърлото ми се сви. Ами ако не бях единствената? Колкото и да се самообвинявах, задето се бях озовала в такава опасна ситуация, дълбоко в себе си знаех, че никой не заслужава да преживее такова нещо. Бях готова на всичко, за да изтрия този мъчителен спомен.
Все още не бях подготвена да застана срещу това. Срещу спомените или срещу мъжа. Мъжът, който ми причини това. А Блейк ми ги натрапваше, като осветяваше подробности, които бях изгубила надежда някога да науча. Сега не исках да знам. Не исках да имам нищо общо.
Бързо се изправих, обаче внезапното движение ме замая и аз леко залитнах, докато се отправях към спалнята.
— Къде отиваш?
Без да му обръщам внимание се вмъкнах в стаята. На леглото беше просната лятна рокля с презрамки, която Блейк вероятно бе донесъл от стаята ми, докато спях. Върху нея лежаха белите дантелени бикини, които бях оставила в хотелската стая на Блейк във Вегас.
Дяволите да го вземат. Стиснах силно очи, напълно съкрушена. Изминалият ден с Блейк бе невероятен и наситен. Да бъда с него събуждаше у мен чувства, с които не бях сигурна как да се справя. Не исках да го нараня, но в момента не можех да разсъждавам трезво.
Облякох се бързо и грабнах останалите си неща. Той ме пресрещна на прага на външната врата и ми препречи пътя.
— Ерика, не си отивай.
— Нямаш никакви право.
Той се намръщи и пусна вратата.
— Искаш да кажеш, че нямам право да намеря човека, който те е наранил?
— Не искам да знам кой е той. Не можеш ли да го разбереш?
Стиснах зъби и премигах, за да сдържа сълзите, които се готвеха да рукнат от очите ми. Искаше ми се да мога да продължа да му се сърдя. Когато го погледнах в очите, прочетох в тях само объркване, но не можех да очаквам от него да разбере.
С треперещи ръце го отстраних от пътя си. Побягнах навън и надолу по стълбите. Спрях се пред вратата си, като се ослушвах за стъпките му, но не чух нищо. Влязох в апартамента и сложих веригата на вратата. Затворих очи и мъчително преглътнах, но нищо не можеше да спре сълзите и спомените. Плъзнах се надолу, седнах на пода и плаках, докато не почувствах, че болката отслабва.
Пристигнах в Ню Йорк по-късно през седмицата. По някакъв начин бях успяла да избягвам Блейк и му бях благодарна, задето не ме търси. Това, че живеехме в една сграда и знаех колко е близо до мен, бе достатъчно объркващо, а имах нужда от време, за да размисля. Последните няколко дни бяха напрегнати. Реших, че сега е най-подходящото време да посетя Али и да си проветря главата.
Взех такси за краткото разстояние от летището до адреса, който Али ми бе дала в Бруклин Хайтс. Шофьорът спря пред каменна многоетажна сграда с орнаменти на фасадата. Влязох в луксозното фоайе и поздравих портиера, който любезно се усмихна.
— Аз съм Ерика Хатауей и търся Али Малой.